Книжка-5

Какво биха представлявали Европа и светът без победата на Октомврийската революция? Отговорът на този въпрос би ни дал пред става за огромния преход, извършен от народите в тяхното обществено развитие, духовен прогрес, култура, съзнание, живот. В навечерието на 40-годишнината на Великия октомври ние можем да кажем, че светът е навлязъл в нова епоха, коренно различна от епохата на буржоазното господство, и че тя се осъществява в пълната си сила в страните на социализма, на първо място в Съветския съюз. Какво характеризира тази „нова епоха в световната история" - както я нарича Ленин - чиито врати разтвори Октомврийската революция? Това е на първо място смяната на буржоазния строй с властта на пролетарската класа, със социалистическия строй. Този колосален преврат, извършен върху една шеста част на земното кълбо, се базираше върху високохуманна идеология - учението на марксизма-ленинизма - чиято крайна цел е изграждането на комунистическото общество.

Ако някой писател, особено от нашето поколение, каже, че Октомврийската революция с нищо не езасегнала неговото гражданско битие и писателската му работа, то значи, че този писател е мъртво роден. Но струва ми се, че такъв писател няма. Всеки от нас по свой начин възприе Октомврийската революция и всеки по свой начин е възприемал, учил се е и се учи от културата на родената от революцията Съветска държава. Аз се мъча сега да си спомня цялото разнообразие от мисли, впечатления, преживявания и представи, които октомврийските събития и развитието на Съветския съюз са предизвиквали, предизвикват и до ден днешен у мене. И много е трудно да систематизирам всичко и да го разкажа. То е сложно като самият живот. Всъщност, откак съм станал съзнателен гражданин, всичко, което направи революцията, е в центъра на моя живот, защото то е същността на движението, в което съм израснал.

Влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция България има широка основа - много по-широка, отколкото е в другите страни, включително и славянските. Освен общите причини, свър зани с историческия момент, тук действуват и редица специфични обстоя телства. И най-важното от тях еособеното място, което е заемала винаги нас руската литература. Нейното влияние - както впрочем и на цялата руска култура - върху българския обществен, културен и литературен живот от Възраждането до днес не подлежи на никакво сравнение - толкова голямо, толкова естествено и дълбоко, толкова плодотворно ето. За нашите читатели руската книга иде веднага след българската, дори върви редом с нея. Възприемането й като близка, своя, се улеснява не само от факта, че най-голямата част от българските обществени и културни дейци са руски възпитаници, но и от обстоятелството, че руският език е бил винаги задължителен предмет в нашите средни училища - против това не посмя да се обяви дори фашистката власт. Българският интелигент е могъл в миналото, както може и днес, да чете свободно произведенията на руските писатели в оригинал. Да не говорим вече за това, че почти всичко ценно в литературата на великия братски народ е било превеждано веднага на български език. Интимната връзка между руската литература и българската се обуславя не само от близостта на езика и племенното родство, но и от историческите съдбини на нашия народ, който дължи на русите своето освобожде-- ние от чуждо иго.

По основната си насоченост нашата поезия е била предимно реалистична. Следвайки традиционните линии на развитие, линии, дълбоко демократични и с активно отношение към събитията, тя дори и когато е попадала за известен исторически период под влиянието на такива школи като символизма например, пак не загубва, погледната в цялост, връзката си с действителността, взета, разбира се, в широкия смисъл на думата. Но особено определено и вече с нови цели и задачи се отстоява прсгресивната линия в поезията ни с възникването на социалистическореалистичната ни литература. Тя се противопостави рязко и определено на антиреалистичните и упадъчни течения у нас. Нейната тематика изви раше из живота, из борбите на работническата класа и на народа. Затова няма нищо чудно, че едно такова епохално събитие като Великата октомврийска социалистическа революция отекна скоро след извършването и в строфи, написани на български език.

През периода от края на Първата световна война до началото на 30-те години до голяма степен се полагат идейните и методологични основи на днешната литература. Тогава се изгражда постепенно една нова насока в българската литература, която през 30-те години достига до висока точка на развитие. По това време работят Христо Смирненски, Гео Милев, Димитър Полянов, навлизат в литературата писателите новопътци", появява се и младата фаланга от писатели и поети, която създава ядрото на революционната ни литература от 30-те години - Георги Караславов, Христо Радевски, Ангел Тодоров, Никола Ланков, Младен Исаев и др. Каква е политическата и литературната обстановка през 20-те години?

Струва ми се, че разговорът, подхванат от сп. „Литературна мисъл" с някои писатели във връзка с творческата им практика, и със статията на Пантелей Зарев „Стил и художественост" - е не само навременен, но в много отношения - повече полезен от нашумелите напоследък естетско-философски размишления за уточняването и изясняването на социалистическия реализъм като творчески метод. Дори си мисля, че тоя разговор - ако се води откровено и без поза - ще помогне в значителна степен на изкуствоведите да излезат из дебрите на словесните си абстракции, в които до гуша са затънали, именно поради своята очевидна откъснатост от непосредствената практика на художественото творчество.

След отпечатването на „Как се каляваше стоманата" (1934 г.) и „Родени от бурята" (1936 г.) младият съветски писател Николай Островски става един от най-много четените писатели в Съветския съюз. Търсенето на тия два романа е толкова голямо, интересът е тъй широк, че скоро Островски достига по тиражи на своите произведения някои от отдавна утвърдените класически писатели. Наскоро след издаването на книгите на руски език се замисля и превеждането им на отделните национални езици в Съюза, за да може да достигне правдивото комунистическо слово на Островски до още по-широк кръг читатели. Вероятно през 1937 г. Държавното издателство за националните малцинства в Съ ветска Украйна (Укрдержнамцменвидав) замисля да преведе и издаде романите на Николай Островски и на български език за българското малцинство в Украйна. През втората половина на 1938 г. двете книги вече са излезли от печат. Това са добре оформени в художествено отношение издания с илюстрации на заглавната корица, на хубава хартия. И двата романа излизат под редакцията на А. Кетков. Неизвестният преводач на „Как се каляваше стоманата" по всичко изглежда добре е владеел руски език и е съумял да проникне в своеобразието на Н. Островски като писател, но не са му достигали познания по български език. По всяка вероятност преводачът е живял дълги години в Русия, бил е лишен от възможността да наблюдава пряко развитието и обогатяването на българския език. Естествено е било за преводача силно влияние да окаже върху него и руският език и при превеждането подходящите български думи да бъдат заменени от русизми. Така напр. наместо к е лнер или серви - тьор е употребена думата официант (стр. 9), наместо мръсник - сволоч (стр. 13), наместо будка - киоска (стр. 20), наместо куртка - гимнастьорка стр. 25), наместо сайвант - сарай (стр. 39), наместо върбалак - ивняк (стр. 45) и т. н.

Въпросът за българо-украинските литературни връзки е твърде слабо разработен. Особено малко внимание е обърнато в статии и изследвания на българо-украинските литературни връзки след Освобождението. А тези връзки са твърде значителни. Те начеват още към края на миналия век и продължават и през периода на разцвета на критическия реализъм в българската литература, и по времето на различните модернистични течения в нея, и по времето на развитието и разцвета на социалистическия реализъм. Известни са фактите за излизането тъкмо в Украйна на български език както на произведения на български писатели-емигранти там след 1923 година, така и на преводни книги от съветската литература. Задача на настоящата статия е да се осветлят накратко литературните връзки на Петко Тодоров с украинската литература. В историята на българо-украинските отношения след Освобождението литературната дейност на Петко Ю. Тодоров заема видно място. Неговото сътрудничество с бележитата писателка Олга Кобилянска, поета-революционер Иван Франко, етнографа Владимир Гнатюк, кореспондирането му с писателя Васил Стефаник, познанството му Осип Маковей и с една от най-големите поетеси на Украйна - Леся Украинка са извънредно скъп принос в укрепването и развитието на културните връзки между българския и украинския народ.

Творчеството на П. Ю. Тодоров е твърде слабо изучено. Буржоазното литературоведение в лицето на Б. Ангелов, М. Николов, Т. Атанасова, Вилински и др., общо погледнато, не отиде по-далече от онова, което направиха за писателя д-р К. Кръ стев и Пенчо Славейков. Марксическото литературоведение едва сега прави първите си стъпки. След работата на В. Христу, който хвърли донякъде светлина върху обществената дейност на П. Ю. Тодоров през 1899 г., известен опит за обгръщане и оценка на творчеството на писателя от съвременно-научно гледище направи Ж. Авджиев през 1956 г. във връзка с 40-годишнината от неговата смърт. 8 За да може обаче да се сложи на здрави основи изучаването на П. Ю. Тодоров като писател и общественик, необходимо е да се извърши не малка предварителна работа. Нужно е да се очертае по-конкретно линията на неговия живот, да се установят неговите отношения към важни събития от обществено-политическата действителност у нас от края на XIX и началото на ХХ век, да се проследи върху документален материал развитието на обществено-политическите и литературни възгледи на писателя и др. Едва тогава ще имаме възможност да поставим неговите произведения в рамките на обществения живот, да ги свържем с неговото схващане за живота и литературата, да ги оценим с оглед на онова познание, което дават за действителността и пр. В тази работа ние си поставяме за задача въз основа на неизползувани досега архивни материали да разкрием отношението на П. Ю. Тодоров към социалистическото движение още като ученик в Тулуза, да покажем отношението му към монархическия институт у нас през 1899 г., да изнесем непознати данни за поведението му като писател и гражданин по време на глада и селските бунтове от 1900 г.

Сравнително малкото документи, оставени от големия български белетрист Йордан Йовков, са пръснати в различни институти и лица, което затруднява тяхното използуване и изследване. Изхождайки от големия интерес към литературното творчество и живот на Йовков, Централният държавен исторически архив (ЦДИА) се зае с публикуването на съхраняваните писма на писателя в архивните фондове на Владимир Василев и Българската легация в Букурещ. Освен тях в публикацията са включени и някои писма, съхранявани в Архивния институт на БАН и у академик Николай Лилиев, които са в непосредствена връзка с тези, запазени в ЦДИА.

Най-силно се проявява в представените пиеси за конкурса, уреден по случай стогодишнината на , неуме нието на авторите да пишат драматически произведения, - отдето може да се заключи, че в конкурса не са взели участие известни български писатели. Налице е безпомощността, придружена с неизбежните подслушвания, които се срещат и движат действието едва ли не на всяка представена пиеса. Никаква грамотност не личи в повечето от тия произведе ния. Идеята им изобщо не намира убедително разрешение; сюжетът им е лошо разказан, макар и съвременен: - за живота на нашето село днес - кооперирано или не - подбалканско, тракийско или странджанско, не е ли все едно; за живота на индустриализирания град след национализирането. Действуващите лица не са живи хора. Най-често техният словесен речник се свежда до думи като „изфукал“, „терсене“, „шашма“, „кандардиса", хойка"; ремарките - до стереотипните: в момента влиза Х“, „в момента излиза Z", „в момента свири сирена“. Действуващите лица се движат произволно: влизат, излизат - по желанието на автора; произнасят реплики, които не са по-щастливи от случайно отронената: „Младостта отмина, красотата увяхна... Но дерзай!"

Бурният разцвет на народната култура ина изкуствата в социалистическите страни има една особена характерна черта: наред с непрестанно растящия интерес към класическото наследство, широките народни маси проявяват непознат за по-раншните епохи интерес и към културните завоевания на другите народи. Общуването между отделните народи, размяната на културни ценности придобиват огромни размери. Тези общувания непрестанно се улесняват от политиката на дружба, която неотстъпно провеждат държавите от социалистическия лагер; те все повече и повече се превръщат в една от необходимите предпоставки за обогатяването и разви тието на всяка отделна национална култура.

Творчеството на Иван Вазов, изпь нено с демократизъм и хуманизъм, с любов и признателност към Русия и руския народ, е обърнало внимание на руските литератори твърде отдавна. Изтъкнати преводачи като А. Сиротинин, А. Степович, В. Уманов-Каплуновски и др. популяризират с преводите си в Русия не само най-изтък натите произведения на нашия народен поет - „Под игото“, „Грамада“, „Иде ли?" и др. - но и цял ред негови разкази, стихотворения, пътеписи и пр. Вазовите творби се превеждат и издават в отделни книги, поместват се в периодичния и всекидневен печат, в литературни сборници и др. Съветските литератори продължиха популяризирането на Вазовите произведения. Това особено се вижда в последните няколко години. След „Избрани разкази," издадени от Гослитиздат през 1948 г. се редят книгите: „Избрани произведения" в 2 тома. Т. І. - Повести и разкази; т. II. - „Под игото“; „На родината". Избрани стихотворения (Гослитиздат, 1950 г.); „Немили-недраги" (Гослитиздат, 1951 г.); „Избрани произведения" (детиздат, 1952 г.); „Митрофан и Дормидолски" (Гослитиздат, 1953 г.); „Под игото" (Гослитизтад, 1954 г.) и др. Отделни разкази и стихотворения на Вазов са помествани и в общи литературни сборници: „Български повести и разкази" (Москва, 1953 г. т. I, II), в литературни вестници и списания. Вазови произведения се издават също и на други езици в Съветския съюз. На арменски - Подигото" (Ереван, 1953 г.); на грузински - „Стихотворения" (Тбилиси, 1955 г.); на молдавски - „Избрани разкази" (Кишинев, 1953 г.); на таджикски - Разкази за деца" (Сталинабад, 1952 г.); на украински - „Под игото“, „Разкази", 1950 г.; „Една българка“, 1952 г.; на чувашки- „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа" (Чебоксари, 1954 г.).

Издаването на сборника „Червен смях" е една навременна инициатива. „Червен смях" е първото партийно литературнохумористично списание. В неговия хумор Звънти здравият оптимистичен смях на една млада класа - творец на историята. Но в този смях, наред с жизнеутвържда ващите революционни ноти, кипи страстна класова ненавист. Той плющи като камшик, гори като нажежена стомана. Списанието отразява многостранната обществена, политическа и литературна действителност от онова време, то е жив отзвук на острите политически борби. Издаването на подобни сборници дава тласък на научно-изследователската работа. В това отношение време е нашата литература да създаде свои традиции. Списание ,, Червен смях" отдавна представлява библиографска рядкост. Запознаването с него помага на изследвача да проникне по-дълбоко в литературния живот на времето, пред неговия поглед се разкрива по-пълно творческият образ на много изтъкнати наши писатели, ярко оживява атмосфе рата на нашия прогресивен литературен фронт.