Книжка-1

ОРГАН НА ИНСТИТУТА ЗА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА ПРИ БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ 

ДВУМЕСЕЧНО СПИСАНИЕ ЗА ЕСТЕТИНА, ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ И КРИТИКА

Всякога, когато е започвало ново списание, се еговорело за причините, поради които то се явява на свят. И ние сме принудени да започнем с такова обяснение. И то с дълбокото убеждение, че „Литературна мисъл“, като списание специално за естетика, литературна критика и литературна история наистина се ражда от една необходимост. У нас настъпва постепенно голямо творческо оживяване. Все по-настойчиво излизат напред проблеми, които в миналото са били занемарявани, но от чието осветляване се е чувствувало нужда. Списанието ще поставя на обсъждане основните въпроси на естетиката. На неговите страници ще бъдат изяснявани закономерностите на художественото творчество, мястото на субекта в изкуството, качествата и особеностите на „естетичното“. Особено внимание списанието ще обърне на проблемите, свързани с психологията на творческия процес. Тази важна област остана почти за целия период след Девети септември извън полезрението на нашето литературознание. И вината за някои неправилни преценки и нездрави насоки трябва да се търси и в пресъхналия интерес към проблемите на психологията на творчеството.

Всяка наука затова именно енаука, защото изучава, обяснява, определя преди всичко и главно онова, което е общо (свойство, същностно отношение, закон) в изучаваните от нея вещи и явления. Наука, която не е способна да открие и определи общото в обекта на своите изследвания, не е и не може да бъде наука. Това е, тъй да се каже, аксиома, потвърдена от цялото развитие на всички без изключение науки - философски и частни, природни и обществени, научно-изследователски и научно-приложни. Естетиката като наука не прави изключение от това общо правило. Същевременно всяко общо затова именно е общо, защото е дадено в диалектическо единство с особеното и единичното. Общо, което не съставлява дълбоката и все по-дълбока същност на особените и единични неща, а съществува като чисто, голо общо само по себе си и само за себе си, престава всъщност да има характер и значение на общо и се превръща в някаква абстрактна, метафизическа и в края на краищата мистическа идея, която в разните идеалистически теории придобива значение на отвъдсветовно божествено начало или пък на някаква трансцендентална ценност и т. н. Общо, което не е присъщо поне на две неща (предмети, явления) не е и не може да бъде общо и следователно не е и не може да бъде никакво научно понятие, категория, закон.

За свободата на художника може да се говори в два аспекта: обществено-политически и естетически. Художникът е свободен в обществено-политически смисъл, когато неговото творчество не се преследва от законите на обществото. Това е елементарната свобода, чиято липса са изпитвали големите творци на миналото. „Геният - писа Пенчо Славейков - винаги създава неудобства. В това е неговият подвиг". И наистина подвиг е било художникът да запази себе си, да отстои независимостта си срещу пристъпите на обществото. Малцина са издържали в тая борба. Немалко художници са изпитвали великата скръб да сещат как в душите им се разливат като отрова вредни влияния, как вехнат едва зародени идеи. Колко тежки унижения пред официалната власт са били изживяни, колко жестока мъка за пренебрегнатата гордост на твореца. У нас днес не съществуват условията, които убиха Гео Милев, или при които - малко по-рано - загина Яворов. Ето защо на тази страна на въпроса не ще се спирам.

Става дума за психологическата характеристика на героите в белетристиката. Дълго време тези въпроси бяха позанемарени и от критици, и от художници. Но напоследък настъпи оживление - главно в художествената литература. То дойде естествено, като реакция срещу опростителското разбиране на социалистическия реализъм. В недалечното минало ние често повтаряхме, че за да се пресъздаде художествено съвременният живот, който се намира в непрекъснато движение и преустройство, необходимо е героите да бъдат изобразявани също в движение, в действие, а не като обломов в леглото. И това, общо взето, е наистина така. Но ние често забравяхме старата истина, че изкуството е човекознание, т. е., че то се занимава преди всичко с човешката душевност. И ако белетристът не успее да разтвори пред читателите душите на своите герои, ако се задоволи да описва емпирично техните постъпки, ако се плъзне по външната страна на събитията, в които участвуват, той ще се отклони от своите художествени цели и задачи и рискува дори да се изтъркули извън границите на изкуството. Не са малко тези, които наистина се озоваха там с някои свои произведения. И след като се понатъртиха, започнаха да си спомнят старата истина.

Орлин Василев започва литературната си дейност през 1926 година, непосредствено след Септемврийското въстание и след кървавите априлски събития през 1925 година. Тези важни събития в новата ни политическа история, както и следреволюционната атмосфера у нас, слагат дълбок отпечатък върху творчеството на талантливия, граждански отзивчив писател. Девети септември 1944 година завари Орлин Василев като широко популярен, обичан и търсен от народните читатели автор на романи, повести, разкази и на една драма. Измежду най-значителното в творчеството му до Девети септември безспорно трябва да се отнесат романите му „Бялата пътека“, „Хайдутин майка не храни“, повестта „Дивата гора" и голям брой разкази. Верен ученик на нашата напредничава реалистична литература от миналото, горещ поклонник на великата руска класическа литература, Орлин Василев създаде редица произведения, които му отреждат едно от първите места в съвременната ни белетристика. Характерна за творческия метод на писателя е неговата склонност към широко философско обобщение на художествено възсъздаваните събития на живота, както инеговата активна, неспокойна намеса в най-трудните, вълнуващи широк кръг читатели идейно-нравствени проблеми, които той поставя и разрешава в произведенията си. Не само произведенията му на съвременни теми, но и тези, които пресъздават художествено събития из далечното минало, какъвто е например романът „Хайдутин майка не храни", по своята проблематика са също така много актуални, звучат съвременно.

Въпрос: Как да разбираме понятието реализъм? Възможно ли е и до каква степен е възможно правдивото отражение на действителността и в произведенията на изкуството, които принадлежат към други направления в изкуството? 
Отговор: Под реализъм аз разбирам творческия метод и направлението, сформирали се в определени исторически условия и изменяли се по съществен начин в различните исторически етапи. На мене, както и на редица учени, се струва, че реа лизмът в Западна Европа се заражда за пръв път в епохата на Възраждането, като получава тогава своята най-мощна изява в творчеството на Шекспир. Една от коренните отличителни черти на реализма се заключава в своеобразието на подхода към създаване на типичен характер. Като се освобождава от митологичните представи за човешката личност и воля, реализмът дохожда до изобразяване на характера в неговата най-дълбока индивидуализация, в неговото саморазвитие, Докато в предшествуващите епохи литературата, създавайки характери, излизаше от по-рано „дадени" естетични норми, определящи от себе си идеалното, възвишеното, или безобразното.

Самонаблюденията на творческата личност дават най-ценните данни, чрез които можем да надзърнем в една област, недостатъчно проучена, и да поставим на здрави научни основи изследванията върху творческия процес. Книги като „Разговорите на Гьоте с Екерман“, „Дневниците“ на Фр. Хебел или „Моя жизнь в искусстве" на Станиславски представляват богат източник колкото за изследователя на личното дело на тези творци, толкова и за учения, който иска да установи общите закономерности в творческия процес. Най-сетне такиви лични изповеди на значителни творци са винаги здрава и силна храна за всяко младо дарование.

Какви стихове съм писал преди увлечението в символизма. Каква еюношеската ми поезия? Като всеки начинаещ поет (1903 - 1904), имах не една, а няколко тетрадки със стихове. Това бяха стихове в народен героичен дух, писани под влиянието на Ботев, Вазов, П. Р. Славейков. Малка част от тях можах да възстановя в сборника Стихотворения от 1954 година. В 1905 г. се прехвърлих от Пловдив в София с намерение да следвам и едновременно да се издържам със собствен труд. Тук останах при един познат съученик, който по-късно отнесе тия стихове със себе си и дълго време в провинциалните вестници срещах напечатани някои от тях с неговото име.. В 1905 година ми направи силно впечатление стихотворението на Пушкин „Ве щий Олег" в превод на Пенчо Славейков. Пушкин и Лермонтов станаха мои любими поети. Тяхната поезия беше от такова високо качество, че не можеше да се подражава. Почнах да я превеждам, отначало несръчно. В 1907 година четох превода на Лермонтовия „Демон" пред студентска аудитория. Впечатлението беше насърчително. Пушкин и Лермонтов съм превеждал обикновено при трудни обстоятелства (в ареста, на фронта, в болницата, в заточение), с чувство на любов и благодарност към техния гений. Тук изниква въпросът: защо не съм останал верен на любовта си към поезията на Пушкин и Лермонтов? Как да се обясни моето и на други български поети от тоя период (1905-1915) увлечение в сомволизма ?

Този цикъл от писма на Яворов засяга един особено съществен момент от неговия творчески път. Годината, прекарана в Поморие, е време на непрекъснат творчески растеж. Тогава именно са написани и замислени някои от най-значителните творби на поета като „Калиопа“, „Арменци“, „Край огнището“, „Градушка" и др. Анхиалските тетрадки на Яворов отбелязват почти всеки ден нови стихотворения, все нови и нови поетически замисли, свидетелство за необикновен творчески кипеж. Първата книжка на сп. Мисъл от новия век започва с „Калиопа". Д-р Кръстев и П. П. Славейков проявяват вече личен интерес към новото блестящо дарование и с особена широта му дават заслуженото място в своето списание. Те влизат в писмена връзка с непознатия телеграфист, уреждат преместването му в София. Това щедро признание безспорно допринася за разцвета на творческите сили у младия поет. Според собствените му думи през тази година, 1900, половината от червената сбирка „Стихотворения" са написани. Същата година, на края, издадох сбирката. Вече преди появяването й, в няколко месеца, аз станах най-популярния поет в България.“ (Д-р М. Арнаудов, „Към психогра- фията на П. К. Яворов", София 1916, стр. 25).

През декември миналата година нашата страна чествува стогодишнината на родния театър. В столицата тая бележита годишнина можеше да бъде ознаменувана навярно и по-тържествено, да видим от сцената в скъпи за всички ни образи найизтъкнатите представители на съвременния ни театър. Бяха дошли толкова много чужденци, видни театрални дейци на своите страни! Високата оценка, която те дадоха на това бележито столетие, заслужаваше малко по-друг юбилей. В юбилейната постановка на „Иванко", с изключение на П. Герганова, не бяха използувани най-големите наши артисти. А празникът задължава към такъв подбор... Навярно текущите грижи на театралното всекидневие, когато всеки е зает повече със себе си, неволно подцениха тържеството... Но понякога огорчението е спътник и на най-светлите ни дни.

Когато в първите дни след Девети септември 1944 година се срещнахме с Тодор Павлов в неговия кабинет, между Многото разговори аз казах: „Колко е хубаво, когато тържествува справедли востта. . .. Наистина в тия дни справедливостта тържествуваше: партизанските отреди слизаха от планините след дълга и тежка борба, накичени с хвойнови вейки, бръшлян и здравец, вратите на затворите се разтваряха, за да излязат борците за социална правда, победоносната Съветска армия шествуваше на Запад и помиташе остатъците на кафявата чума... Справедливо беше и това, че сам той, Тодор Павлов, по поръчение на партията, стоеше на кормилото на държавата. Той дигна ръка със своя характерен жест и каза с тон, който не допущаше никакви възражения: „Справедливост - ето нашата цел“.

Всяка годишнина, помената в календаря, предполага някакъв нов израз на почит към делото, оставило дири в човешката история. Но докато понякога това се дъл жи на простото сходство между датите, стогодишнината от рождението на Г. В. Плеханов има друг, твърде различен смисъл. Отбелязана широко от съветската и прогресивната световна общественост, тази годишнина утвърди изцяло породения напоследък стремеж да се овладее посмело и да се преоцени по-справедливо философското и естетическо наследство на Плеханов.

Повишеният интерес към културното ни наследство изисква да се пристъпва към него критически, с любов и разбиране, с на учна осведоменост и гражданска отговорност. От едно сериозно издание съвременният ни читател трябва да научи кога, при какви конкретно-исторически условия е написана творбата, какви са били субективнотворческите подбуди на писателя, как да се разбират някои своеобразия от идеологически и естетически характер. Необходимостта от критически апарат се налага особено при произведения, чийто автори са изминали сложен, противоречив идейно-творчески път. Предприетото пълно критично издание на съчиненията на Иван Вазов е сериозен опит да се поднесе творчеството на големия български класик в такава форма, че да отговаря на изискванията на хора с различни интереси и да бъде на равнището на сегашното развитие на литературната ни и археографска наука.

Още в първата си пиеса Камен Зидаров показа особеностите на своето драматично дарование - ярки образи, които носят атмосферата на времето, вълнуващи конфликти и национален колорит. Но в „Царска милост" стремителната драматична линия се пречупва от известна разтегнатост и повествователност, от известно нарушаване на драматичното единство. 

Новото и радостното, с което пиесата „За честта на пагона", се различава от „Царска милост“ е по-ясно изразената конфликтност, непрекъснато усилващото се драматично напрежение и същевременно поголямата и композиционна стройност. Цялата постройка на „За честта на пагона" е по-съвършена, което показва, че дра- матургическото майсторство на Камен Зи даров е укрепнало. 

В центъра на пиесата драматургът е по- ставил дълбок психологически конфликт. Със средствата на драмата, чрез силни драматични ситуации Зидаров се еопитал да разгърне сложната душевна драма на К. Зидаров, За честта на пагона" драма, печатана в сп.п. „Театър", кн. 6/1956 г. един човек, у когото се борят силите на любовта със силите на дълга и честта. Голямо постижение за автора е фактът, че той изнася на преден план в пиесата психологическите противоречия, личната Драма на човека. Сблъскването на любовта с дълга, противоречието между мечтата за лично щастие и обществените задължения са стара тема в драматургията. Камен Зидаров е разрешил този вечен проблем по нов, оригинален начин, по комунистически.

Пред нас е една действително интересна, страстно и живо написана книга. Авторът смело поставя някои основни въпроси на естетическата наука, които напоследък често се заобикаляха. Централният проблем, който изцяло е погълнал вниманието на Буров, е отношението „предмет-съдържание на изкуството". Всичко останало е подчинено на този проблем. Казаното за функцията на изкуството е илюстрация на основната теза за своеобразния предмет и съдържа ние на изкуството. В първа глава Буров критикува широко разпространения възглед, че предметът на изкуството бил целият свят и че неговата специфика се пораждала не от предмета, а от формата на възпроизвеждане на живота (образната форма). Разбира се, отразяването на живота във „формата на самия живот", в жив, конкретен, индивидуален образ е твърде важна особеност на изкуството. Но образността е присъща и на науката, и на фотографията, и на практическата дейност на хората. След като прави интересна и правилна критика от една страна на Кант и Шилер, а от друга - на някои съветски теоретици, Буров достига до следния извод: Образността не е съществен специфически признак на изкуството. Тя нищо не обяснява, а сама трябва да бъде обяснена. Цялата работа е в особения предмет на изкуството, който поражда и особената образна форма. Какъв е този предмет? Всяко истинско изкуство