Елена Златева

През 1919 г. по витрините на немските книжарници се появява романът „Демиан. Историята на една младост" от никому неизвестния Емил Синклер. „Незабравимо е електризиращото действие, пише Томас Ман, което предизвика веднага след Първата световна война „Демиан“ на оня мистериозен Синклер - творба, която със страшна точност улучи нерва на времето и увлече в благодарно възхищение цяло поколение младежи, които помислиха, че от тяхната среда е израснал възвестител на най-гльбинния им живот“ (XI, 32). Четиридесет и две годишният Хесе издава романа с псевдоним, за да си осигури доверието на немската младеж, минала през страховитата мелница на войната, защото към нея е адресирана тази книга, която яростно воюва за „ново разбиране на света и действителността" (XI, 33). По това време Херман Хесе отдавна вече е утвърден автор, получил признание като един от първите поети и белетристи на немскоезичните литератури. Сборникът „Романтични песни" (1899) и ранните романи и повести „Херман Лаушер" (1901), „Петер Каменцинд“ (1903, на български 1926), „Под колелото" (1905), „Гертруд“ (1910), „Росхалде“ (1913) и „Кнули" (1914) носят в себе си оча рованието на една душевна мекота и поетично изящество, което се отдръпва пред грубата и агресивна пошлост и се стреми да съхрани себе си далеч от буржоазното всекидневие - в строгата и чиста красота на швейцарската природа, в наивността на вечно недокоснатото детство или в съвършенството на приказното видение. Отказ от буржоазността, което за Херман Хесе означава отказ от динамиката на социалните взаимоотношения, отказ от обществото въобще, и едновременно носталгия и копнеж по пълнотата на човешката общ ност, по наивното, неотчуждено, витално битие.

Вернер Банер е автор на многобройни монографии и статии върху историята на романските литератури, както и върху романското поставя за задача да проследи идеологически и литературни процеси, характерни за прехода от феодализъм към капитализъм в отделните романски страни, да разкрие постъпателното им движение и да набележи основни линии на развитие. Книгата се състои от поредица статии, организирани около двете главни явления на Ренесанса - формирането на националния език и съзнание и прехода от теоцентрична към антропоцентрична представа за света с оглед неговите последствия за изграждане на ренесансовия реализъм и жанрови форми. Създаването на националните романски езици авторът проследява в продължение на столетия, разкривайки вътрешната динамика на процесите. Първата част започва с изследване теоретичните възгледи на Данте за достойнствата на родния език с цел обособява нето и издигането му на нивото на литературен език и завършва с кратък преглед на националните елементи в езиковото и историческото съзнание на романските хронисти от XVII в. Център на изследванията представлява втората статия, озаглавена „Националната функция на литературата от гледише на родноезиковия хуманизъм“. Представените в статията за Данте начални форми (преди всичко принципът за природното равенство на родния език с античните езици и за вътрешно присъщата му богата изразна сила) се изследват вече в зрялата фаза на тяхното развитие - авторът проследява разгърнато теоретическите и практическите борби на XVI в. за превръщане на родния език в национален език, за неговото пълно разгръщане и утвърждаване като подходящо за всички жизнени сфери комуникационно средство" (с. 49). Изходен момент в изследванията представлява флорентинският буржоазен хуманизъм и неговите постижения в еманципацията и оформянето на родния език - от Салутати, Бокачо и Леонардо Бруни през Леон Батиста Алберти до Лоренцо ди Медичи. Особено внимание е отделено на съчинението на Пиетро Бембо „Prose della volgar lingua", разгледано като „манифест на родноезиковия хуманизъм в Италия" (с. 68); по-нататъшното развитие се проследява в светлината на пре дизвиканата от теоретичната програма на Пиетро Бембо и остра дълголетна полемика, при което класически хуманизъм и родноезиков хуманизъм не се противопоставят рязко един на друг. В диалектическото напрежение между позоваване и въздигане на гръко-римския образец, от една страна, и възхвала и защита на родния език, от друга, авторът вижда вътрешната динамика в националноезиковото офор мяне, защото едновременно с отхвърлянето на латински и издигането на родния език „принципите на класическия хуманизъм се прилагат по конструктивен начин към съответния роден език и особено към неговата литература" (c. 49).

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).

Авторите на „Литература в преломно време. Функции на европейските литератури през XVIII и началото на XIX в." се обръщат към една колкото много изследвана, толкова и противоречиво тълкувана епоха. Главните изследователски задачи са изнесени в самото заглавие на книгата - те са организирани около двата основни термина „функции на литературите“ и „преломно време". Още в увода авторите посочват актуалната научнополитическа значимост на тези въпроси и подчертават ориентацията на своя труд към съвременността: „Въпросите за функцията на литературата придобиват днес, когато в световноисторическия преход от капитализъм към социализъм се формира една интернационално действуваща социалистическа литература, парлив интерес за историческо-материалистическата наука в два аспекта: първо, 138 относно общия характер, как действува една Литература в националната област на една интернационална общност, и, второ, относно начина, по който в борбата за една нова об ществена формация възникват и могат да бъдат използувани нови отношения между литература и общество и как се развиват в литературата характерни за епохата черти (c. 8). Самата тема за функциите на литера турата като формираща и мобилизираща съзнанието сила, разглеждана в едно твърде наситено с проблеми - преломно време и в твърде широк обхват, е определила под хода към материала, който ене литературноисторически, а проблемен. В увода авторите предупреждават, че нито е възможна, нито с търсена пълнота на изложението, че европейските литератури не са взети в тяхната лексикографична пропорционалност, че изследването се концентрира върху няколко основни пункта. Изследователите - трима германисти, четирима романисти, двама сла висти, един англицист - са организирали материала в пет студии, всяка със свой строго очертан проблемен кръг и научноизследо вателска гледна точка, които са съгласувани концептуално помежду си и които изнасят на преден план съществени моменти във функ ционалната трансформация на литературата. Тъй като обликът и функциите на лите ратурата, нейното въздействие върху обще ствената практика се определят в крайна сметка от обществено-икономическите фор мации и от закономерностите в тяхното развитие, авторите разглеждат движенията и промените в литературните функции преди всичко посредством проследяване връзките на литературата с условията на обществената продукция и комуникация, с разположението на класовите сили и съответното националноисторическо движение. Понятието „преломно време" авторите употребяват за десетилетията преди и след Френската буржоазна революция, за да обозначат с него качествено новия стадий на развитие, в който влиза по това време обхващащият повече от четири столетия преход от феодализъм към капи тализъм в Европа.