Петър Тонков

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.

През последните години в съветската ли тература се забелязват сложни и интересни процеси на търсене, на обновление и изява на нови оригинални дарования. В това интен зивно развитие неизбежно изникват пробле мите за традиция и новаторство, за действа телна самобитност и псевдоноваторство, за отношението към наследството, за идейноестетическия критерий, за положителните тен денции и увлеченията. Тези проблеми изиск- ват оперативното и компетентно изследване и решаване от страна на литературно-кри иче ската мисъл. Поради сходството на обществе но-политическото и литературно-естетическото състояние на нашата и съветската действителност някои от тези въпроси са близки и на днешния ден на българската литература. Нашето внимание е привлечено от сборника литературно-критически статии „Жить страстями и идеями времени". Този сборник не само очертава в общи линии съвременното състояние на руската съветска литература, но е показателен и за равнището на съветската литературно-критическа мисъл. В сборника са подбрани статии на критици с оригинално виждане, с индивидуална сти лова и идейно-естетическа нагласа. Сближава ги основният патос на изследванията им защитата на народностните, демократични, реалистични и хуманистични традиции на руската литература; обединява ги възгледът за литературата като „отражение на народния живот". Сборникът притежава и известна - открита или вътрешна - полемична насоченост срещу деидеологизацията и дехуманизацията на литературата, срещу псевдонаучния „, математически" подход към художестве ните явления. В подхода си към литературните явления критиците изхождат от ясни и последователни марксически позиции. За тях изкуството е специфична творческа, познавателна и хуманистична дейност на органичния талант. Затова авторите се противопоставят на „математизирането“ и „моделирането" на литературата, на художествения образ, на богатата и сложна, в известен смисъл „изначална" същност на изкуството. Сборникът защищава по безспорен начин предимството на диалектическия комплексен подход към литературата в противовес на отвлеченото логицизиране и схематизиране на претендиращи за научност методи. Макар и изградени на базата на конкретен художествен материал, отделните статии са наситени с по-трайна проблематика и третират съвременния литературен процес като момент от националната литературна история, от световното културноестетическо развитие. Само по този начин може да си проправи път необходимият висок идейно-естетически критерий и да се степенуват по достойнствата им художестве ните явления. За мащабността на статиите допринася и солидната философско-естетическа и историко-социологическа подготвеност на критиците. Напълно в прогресивните традиции на руската критика авторите познават проблемите, конфликтите и многообразието не само на литературата, но и на дей ствителността, което им позволява да решават уверено и зряло въпросите на художествената и житейска правда, първостепенни при оценката на всяко литературно произведение. В сборника се очертава типът на активен литературен критик, въоръжен не само с тясно професионално умение, но и притежаващ така нужните качества на социолога, историка, хуманиста и политика. Прави впечатление и вътрешната свобода и независимост на критиците. В някои от статиите (на Ф. Овчаренко, В. Кожинов, А. Ланшчиков) смело и без дипломатически дозировки се дискутират и критикуват нашумели книги и автори, като Е. Евтушенко, В. Катаев, А. Вознесенски, Р. Рождественски, В. Аксьонов. Явно, истинска и принципиална критика може да съществува само в литературна атмосфе ра, осигуряваща независимост и неприкосновеност на критика от давлението на извънлитературни фактори, конюнктурни настрое ния, големи имена и йерархически лостове. Авторите не само не заобикалят острите социални проблеми на действителността, но и воюват за тяхното задълбочено и правдиво изследване от литературата. Но, разбира се, вътрешната свобода, необходима за всяка творческа дейност, в никакъв случай не означава безотговорност и безапелационност на Мненията и възгледите. Критичните оценки в сборника са дълбоко аргументирани, наситени с конструктивен дух и загриженост за състоянието и бъдещето на литературата. За нормалното състояние на една литература са особено нужни полемиките и творческите дискусии. Може да се каже, че почти всички статии, ако не открито, то вътрешно, по патос, са полемични. Но веднага трябва да кажем, че в традициите на руската критика, на руския литературен живот полемиката запазва своя принципиален и творчески характер, без да преминава в честолюбива игра или разчистване на лични сметки. Обвиненията почиват на логическа, естетическа основа и са далеч от грубите намеци, прибързаните политически квалификации и неуважението към личността на опонента. По дълбочината на концепцията, по методологическото си значение се откройва статията на Вадим Кожинов „Поезията и животът". Тук проблемите са изследвани на високо философско-естетическо равнище, с критерия за трайност и общозначимост на литературните явления.

Изкуството като особен вид духовно-практическа дейност винаги е участвувало в изменението на социално-историческата действителност. Особено нарасна ролята на изкуството днес, в условията на остра борба между две непримирими идеологии. Изкуството, дори и когато съзнателно бяга от действителността, не само че не остава чуждо (по обективен патос) на основните идейнополитически проблеми на съвременността, но често се явява средище за стълкновението им. Ето защо се засилва и идеологическият интерес към художествените явления. Нараства и ролята на науката за изкуството - естетиката. Марксическата естетика се развива в остра борба с буржоазната естетика. Но в тази борба тя изгражда и собствени позитивни понятия, защото само с критика на негативното (колкото и аргументирана да етя) не може да се изгради стройна научна система. Подобна задача си поставя Кръ стьо Горанов в книгата си „Изкуството като процес" - в борба с идеалистическите схващания за изкуството да развие и обогати осстарото. Горанов открито и недвусмислено разкрива своите позиции, аргументирано обо - сновава необходимостта от непрестанно обновление на научните методи, както и необходимостта от борбата срещу закостенелостта и самодоволството. новните понятия на марксическата естетика. Оттук логически следва и другата сложна задача на автора. При цялата яснота на основните идеологически позиции по различни (и при това не незначителни) проблеми съществуват дискусионни положения и в самата марксическа естетика. В нейния богат възходящ процес все още си дават среща догматизмът и творческото търсене, новото и Втората част на книгата - Историческият живот на изкуството" - представлява сполучлив опит на автора на преосмисли и затвърди основите на една съвременна марксическа социология на изкуството. Така той на дело дава отговор на схоластичните спорове за резонността на тази самостоятелна наука, доказвайки, че нейната област е неразорана научна целина, нуждаеща се найвече от упорита работа. Дори набелязването на основните проблеми, свързани с авторовата задача, говори за творческа дързост и амбициозност. Книгата засяга големи по значимост и обем проблеми, осветляването на който и да е от тях изисква отделна монография. Но целта на автора не е да реши всички проблеми, а преди всичко да им даде вярна постановка, да открие перспективни пътища за преодоляването им. Сам Горанов пише, че смисълът на кни гата е да се очертаят примамливи пътища на мисълта, които обаче могат да бъдат изминати само със задружни колективни усилия". Това, че авторът не се домогва до стройна естетическа система, никак не намалява науч ното и особено методологическото значение на труда му. Без да отричаме многото приносни моменти от книгата, най-ценен за нас е убедително проведеният диалектически, непредубеден и творчески подход на автора към проблемите на изкуството. Неговото разкрепостено мислене му позволява да открие рационалното и в своите опоненти, дори в идеологическите си противници. Достойнство на полемиката му е, че не е афек тирана и преднамерена, а научна и добросъ вестна. Горанов се ръководи единствено от стремежа към обективност и истинност. Тези качества му позволяват да обхваща явленията в цялата им сложност и многостранност, предпазват го от пристрастни, прибързани или наивни решения. на Горанов Основно понятие в естетиката е художественият образ". Но това понятие няма нищо общо с опростеното му и сте снено разбиране от съзерцателната и описателна естетика. От частен момент в тази естетика авторът преосмисля и обогатява понятието, доказвайки, че художественият образ е съсредоточие на основните есте тически проблеми: „Да се каже всичко за художествения образ значи да се каже по същество всичко за изкуството. Художе ственият образ за Горанов не е компонент или адекват на творбата, а творбата според концепцията му се явява само един от компонентите на художествения образ.

Др. Мирчев, какво знаехте за символизма в началото на творческия Ви път? - Почти нищо. Може да се каже, не знаех какво точно означава символизмът. Тук, в провинцията, нещата малко закъсняваха, но все пак бях подочул това-онова, а и списанията редовно четях. Та веднаж попитах Николай Лилиев какво е това символ. „Може, казва, някои да смятат, че символите са думи с по-особено значение - символично, преносно значение. Но в този смисъл всяка дума трябва да наречеме символ, тъй като в съчетанието и с други думи тя непременно получава и допълнително значение. Но това още не е истински символ. Символът е нещо по-дълбоко, защото разкрива връзки и нови значения в по-голям обем и прави думата качествено нова по своя смисъл. Това може да се постигне само в поезията, в дълбоката символична поезия. Там думите живеят нов и неподозиран дотогава живот, получават много нови съответствия и полутонове или нюанси." Дори някъде си бях записал от него какво точно означава символ, какво е сравнение, какво е метафора и т. н. Това беше към 1921-1922 г. и после през 1931 г., когато Николай прекара една зима в Стара Загора. Всеки ден се срешахме и разговаряхме - той, аз, Иван Хаджихристов и Митко Караджов. Спомням си дори точно, че пристигна през октомври 1931 г. и остана до юни 1932 г. В Стара Загора имаше две лели, които много обичаше и често навестяваше. Освен това те бяха доста бедни и той ги под помагаше. - Кога за пръв път чухте за символизма? - За пръв път чух думата символизъм през 1914 г. За него се заговори след излизането на сп. „Звено" с редактор Димитър Подвързачов. Той е старозагорец и идваше често тук. Спом ням си, че веднъж доведе в Стара Загора Димчо Дебелянов - печатал съм спомен за това във в. „Септември", Стара Загора. Подвързачов го доведе нарочно хем да види Стара Загора, хем да ни срешне с него - мен и Борис Бакалов. Това беше през лятото на 1914 г. Тук имаше един Ъгъл (днес на пресечката на ул. „Асен Велчев“ и бул. „Георги Димитров"), където продаваха хляб. Сега май пак продават хляб. - Да, но не на самия ъгъл - сега там продават цветя, - а непосредствено до него. - Тъй... До хлебарницата пък беше магазинът на Митьо Трифонов - широк социа лист. Те, гостите, бяха все широки социалисти и първата им задача беше да видят Митьо Трифонов. Той беше и бръснар, и кафеджия, и съдържател на кръчмата... широк социалист, един от организаторите на партията. - Кое ги е свързвало тези хора с различни интереси и професии? - Политиката и приятелството ги е свързвало. Подвързачов идваше рядко в Стара Загора, по-често идваше Николай. Димчо е идвал два пъти. Първия път не съм го видял, но втория път - можах. Спомням си, Николай като ме срешна, ме хвана и каза: „Ела да те заведа при един голям поет!"