Васил Пернишки

В своята книга „Поезия, проза, критика" Симеон Хаджикосев засяга широк кръг проблеми. Заедно с интереса си към съвременната литература той обръща вни мание и на въпроси от нашата класика, като се опитва да допълни някои празноти в Литературната история и теория. Разнообразната проблематика, която занимава автора, прави много добро впечатление, защото е изява на богата култура. 146 Находчивостта и верният поглед на С. Хаджи косев върху литературния процес в миналото и сега подсказват, че това е един автор с възможности. Но неравностойното качество на статиите и рецензиите, поместени в книгата, които съдържат иначе интересни хрумвания и плодоносни идеи, показва, че С. Хаджикосев все още търси себе си и не е успял да открие най-подходящата фор ма, за да се изяви в такава степен, която напълно да съответствува на духовните му сили. Остава впечатлението, че авторът не може да се съсредоточи за по-дълго време върху отделен проблем и да го разработи в неговата пълнота. Пък и изборът на кратката статия или рецензии съвсем не под хожда на обемността на темите, които кри тикът подбира. Тесните рамки на изложе ние не дават възможност за по-голяма обхватност на проблема и за изчерпателност, а обратно - те заставят автора бегло да разглежда аргументите си по една или друга теза и да подчинява своето изследване на по-ограничени цели. Ето защо преценката за някои писатели той прави само върху впечатленията си от последната книга. Творчеството на М. Недялков се свързва изклю чително с темата за продължаващата революция. А силата на П. Цонев се търси в използуването на хумористичния или пря ко сатиричния детайл. Хаджикосев засяга такъв един голям въпрос, какъвто е въпросът за традицията и новаторството, и очертава елементите на новаторската литературна техника на писателите от средното поколение (Г. Мишев, В. Попов, Д. Вълев, Л. Дилов, Бл. Димитрова). Друг важен въпрос, на който търси отговор авторът на книгата, е съвре менното творческо светоусещане. Наблю денията му са ограничени само в рамките на две произведения от Ивайло Петров и Йордан Радичков. Макар че книгата носи заглавие „Поезия, проза, критика", въпросите на критиката са подценени. В центъра на авторовото внимание не стои сложната проблематика на съвременната литературна критика, коя то епризвана днес да бъде активен фактор в развитието на социалистическото изкуство, а се разглеждат само някои особености, свързани с публикации на Васил Колевски, Кръстьо Куюмджиев и Стоян Илиев. Авторът е трябвало да прояви по-голяма прецизност към материала в книгата, за да се преодолее тезисното поставяне на проблемите, за да се неутрализира вредата от прекаления лаконизъм, който придава на статиите фрагментарен характер. Недоумение буди фактът, че в книгата си С. Хаджикосев помества две статии със сходно съдържание. Едната от тях - „Орфичност" и съвременност" - заслужава вни мание, защото на основата на богат илюс тративен материал се показват пораженията, които дилетантството и самоцелният професионализъм нанасят върху поезията. Интересът, който пробужда тази статия, обаче не се поддържа във втората - Мисли за младата" ни поезия", защото в нея няма нищо ново, а се преповтарят някои изводи от първата и дори има пасажи, засягащи автори, чието творчество е предмет на изследване в „Орфичност“ и съвременност.

Нашата съвременна теоретико-критиче ска мисъл чувствува голяма нужда от изследвания, в които разрешаването на ли тературно-творческите проблеми, свързани с определен писател, да се извършва върху богат биографичен и мемоарен материал. В същото време чрез срещи и разговори с писателя да се изясни по-дълбоко самобит ността на творческата му работа. Все с оглед на по-цялостното осветляване на творче ството се използуват и критически оценки. Труд с такъв широк диапазон от цели и проблеми има огромно практическо и тео ретическо значение. Той засяга пряко и въпроси от психологията на художественото творчество, една област от литературната ни наука, която твърде бавно се развива. Ето защо „Книга за Георги Караславов" на Георги и Елка Константинови е ценен принос в съвременната ни теоретико-кри тическа литература. Георги Караславов е „гордостта на поко- лението", към което се отнася Г. Константинов. Това обстоятелство обяснява връзка та на критика с творчеството на писателя още от 1931 г. Следователно „Книга за Георги Караславов“ може да се разглежда като плод от многогодишна дружба между две творчески личности. Тази дружба започва най-напред чрез посредничеството на Ал. Бурмов, а след 9. ІХ. 1944 г. тя се разгръща и задълбочава. „Приятелското разположение на Г. Караславов - споделя Г. Константинов - е едно от най-големите ми придобивки“ - лични, човешки и литературни - след девети септември. Най-хубавото в нашето приятелство е именно това, че то дойде не усетно, без усилия." Независимо от приятелските си чувства към писателя авторите на книгата се отнасят към задачата си с голяма добросъвестност и с чувство за отговорност. За това говори и признанието на самия Г. Константинов: „Приятелството в литературата е не що необикновено, чаровно и много сложно - уж иде от най-чистите извори на безкористието, а пък, като любовта, не е истинско, ако не се осмисля от „користолюбието" на сърцето. Затова казвам, че може би само донякъде в моите разговори с Караславов е участвувало приятелството. Без да са освободени от топлината на приятелството, те са диктувани преди всичко от страст към истината. А истината за Г. Караславов - един от най-праволинейните, еднопосочен в развитието си български писател - е много широка и сложна... За да разкрият тази широка и сложна" истина, авторите на книгата използуват разнообразни форми и средства. Подбраният материал обхваща доста продължи телен период от време - от 1904 до 1970 г. Сполучливо той е разпределен в осем гла ви за по-голяма прегледност и съобразно с етапите на творческото развитие на писа теля. Трудът на Георги и Елка Константинови прави много добро впечатление със своята методология, която в известни насоки е новаторска. Жизненият и творчески път на Караславов се пречупва през погледа на самия творец, на неговите съвре менници, на литературната критика, на обществеността. Своеобразен е начинът, по който се изгражда личността на писателя. Собствената му оценка за живота и творчеството се съчетава с впечатленията, които той е оставил у близки и познати. Така ли тературният критик и теоретик получава възможност по-пълно да осветли проблема за отношението между личност и общество, творчество и народ. Организацията на раз нообразния материал по интересен начин разрешава взаимоотношенията между пи сател и критик. Избраната методология наистина прави „Книга за Г. Караславов" „един своеобразен колективен труд". Тази особеност се подчертава и от самите автори, без това ни най-малко да намалява тяхната роля, за щото при съставянето на такъв именно свое образен колективен труд" се изисква голям опит и умение. В разказа за Г. Караславов сполучливо се вплитат спомени както от самия писател, така и от негови съвременници. Мемоарният материал се отнася към определени периоди от живота на Караславов. Така например спомените на Руси Димитров засягат пре димно ученическите години на писателя, които се проектират върху големите об 139 ществено-политически събития. За да се избегне тяхната самоцелност, на подходящи места авторите прекъсват спомена и умело се намесват, за да изтъкнат жизнената под кладка на Караславовите произведения. Този композиционен похват има важно значение, защото се утвърждава истинност та на спомена и с оглед на историческия момент се правят изводи за психологията на твореца.

Книгата „Иван Вазов и българската литературна критика" на Георги Димов е научно изследване с важно обществено-историческо, културно, естетическо и идеологическо значение. То допринася за разрешаването на въпросите около възприемането на художе ственото творчество и взаимоотношенията Между писател, читател и литературен критик, между творец и време. Трудът на Г. Димов има стойност и в методологическо отношение, доколкото засяга работата на съвременния литературен историк. Неговата актуалност се обосновава и от следното убеждение на автора: „За да бъде характеризирано литературното развитие от столетие насам и във връзка с нуж дите на нашата съвременност, Вазовото творчество е предлагало и предлага неизчерпаеми възможности за идейно-естетически, обществено-възпитателни, народностно-нравствени интерпретации. Стига само на него да се гледа не като на някакъв феномен от миналото, само като на историко-литературен факт, ограничен по време, а като на явление, което продължава да живее и в наши дни, и в бъдеще." Авторът сам се старае да даде пример за това, как трябва да се изследва от съвременни позиции едно творчество в оценките на литературната критика от миналото. При това обект на внимание еписател, който е живял във време на напрегнати и драматични борби, на социално-класово и културно-иде ологическо разслоение, когато се установя ват социални и нравствени норми, философско-етични и естетически принципи. Тъкмо затова, както се подчертава и в книгата, „Вазовото художествено наследство се превръща в пробен камък за правдивостта и далновидността на критиката, в критерий за голяма народностно-възпитателна, нравствено-емоци онална литература“. В отношението към Вазов се очертава пределно ясно „дълбоката бразда между реалистичната и идеалистиче ската критика, между научно-творческата и догматичната мисъл, откроява се „поля ризацията на обществени и идейно-естетиче ски позиции". Изборът на обекта за научно изследване е изправил автора пред редица сложни проблеми и трудни ситуации от тематично и композиционно естество. Намереното ре шение говори за творческия опит и научната ерудиция на Георги Димов. Обективно е проучен огромен литературноисторически материал, една част от който се превежда в книгата като илюстрация на на блюденията за развитието на българската естетическа мисъл. Умело са подбрани критическите работи, които засягат по-съществени въпроси от творчеството на Вазов или са показателни за разбирания, чувства и настроения, за обществени пориви и културни интереси, за нрави и психология, изобщо за културно-естетическото съдържание и тенденциите на епохата. Изследвани са многопосочните и разнообразни прояви на литературната критика по отношение на Вазовото творчество както жанрово и тематично, така и по обсег на проблемите, които засягат, и по характер на задачите, които преследват (критико-оценъчни, историко-литературни и теоретико-методологически).

Добрият педагогически опит недвусмислено показва, че не може да се преподава например Ив. Вазов, П. Кр. Яворов или Й. Йовков, без да се имат пред вид литературните анкети на проф. Ив. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев. В наше време литературната наука разшири своя изследователски хоризонт, като предостави на учителя по литература ин тересни анкети, които обхващат творчеството на повече писатели от най-различни поколения. Съвременният учител получи възможност за още по-богато осмисляне на документалния материал, който съдържат анкетите. И заедно с това - идеи за методическо разработване на голямото национално културно наследство. Досегашната практика в училище показва едностранчиво използуване на фактите и данните от литературните анкети - главно като източник на биографичен материал. Недостатъч но се оценява положението, че допирът с човека и писателя е ново въвеждане" в творчеството му. По същество литературните анкети са „предизвикан монолога, както сполучливо се изразява А. Гуляшки, поглед „отвътре“, който обогатява представите за личността на твореца. Включването на литературните анкети в препоръчителните списъци за четене от учениците оси гурява непосредствен досег на младежа с твореца, с неговите духовни импулси, интелектуални възможности, морално-волеви качества. Читателят изпитва удоволствието, че се е срещнал с умен и увлекателен събеседник. Бележката на Катя Янева, авторка на анкетата за Ал. Геров, има принципен характер за учителя, когато пристъпва към подбиране на необходимия материал за урока по литература: Още един факт налага сериозност - ранните творби на Ал. Геров, В. Петров, Б. Райнов, Ал. Вутимски са достижения, художествени проявления със стойност за всеки автор поотделно, за поколението като цяло и за съвременната ни литература. Това значи, че биографията на поколението от 30-те години е притегателна не само като събиране на факти за добри намере ния и амбиции, но като история на творчески успехи. Разказът на всеки от поколението може да конкретизира картината на една напрегната и търсеща младост, да внесе детайлите, дъха на живот.