Георги Марков

Димчо Дебелянов сподели редица поетите от своето поколение, прояви някои характерни противоречия за оня преходен етап от развитието на българската литература. Подтикнат от стремежа към по-широки хоризонти той отрече традицията на Ботев, Вазов и А. Константинов, на социално заостреното изкуство и свърза творческите си търсения със символизма. Но Дебелянов е от този тип творци, които най-малко могат да робуват на каквито и да еестетически доктрини. В отношението си към живота и художествените явления той е свободен от всякаква предвзетост. В живеца на естетическите му възгледи откриваме здрави зърна и предпоставки, които го ограничават и противопоставят на субективистичната естетика. А още попоследователно разкъсва той мрежата на модернизма в поетическата си практика. Онова, с което Дебелянов си извоюва неоспоримо място в българската поезия, онова, с което той най-пълно изяви таланта си и с което се налага на читателя, в никакъв случай не може да бъде отнесено към символистичното изкуство.

Няколко критични статии, от които само две пряко засягащи литературата, два художествени превода и десетина записани народни песни ето цялото литературно дело, с което се представя Н. Бончев пред своите съвременници. Както се вижда, творчество твърде малко по количество, за да се разгърнат напълно възможностите на една надарена личност. И в същото време достатъчно, за да разкрие тя своя талант, знания и особености, да окаже определено въздействие върху обществото. От къде иде обаянието и значението на Н. Бончев, кое определя така неоспоримо мястото му в развитието на българската литературна критика? Повече от осем десетилетия неговият образ привлича вниманието на литературните историци. И винаги името му се е свързвало с началото на нашата критика, сочел се е като неин родоночалник и основоположник, първият й талантлив представител. „Статията му „Читалище"... - писа М. Дринов - смело може да се нарече майка на българската литературна критика (белетристическа и публицистическа)“. Тази идея, подхвърлена от сърдечния и неразделен другар на Бончев, се поде и разви сетне от почти всички автори. В нея има известна истина. Но мнението, че Нешо Бончев е първият български критик не се покрива напълно с историческите факти. Не тук е значението на Бончев и не тук трябва да виждаме неговата литературно-историческа роля и заслуга.