Георги Марков

Няколко критични статии, от които само две пряко засягащи литературата, два художествени превода и десетина записани народни песни ето цялото литературно дело, с което се представя Н. Бончев пред своите съвременници. Както се вижда, творчество твърде малко по количество, за да се разгърнат напълно възможностите на една надарена личност. И в същото време достатъчно, за да разкрие тя своя талант, знания и особености, да окаже определено въздействие върху обществото. От къде иде обаянието и значението на Н. Бончев, кое определя така неоспоримо мястото му в развитието на българската литературна критика? Повече от осем десетилетия неговият образ привлича вниманието на литературните историци. И винаги името му се е свързвало с началото на нашата критика, сочел се е като неин родоночалник и основоположник, първият й талантлив представител. „Статията му „Читалище"... - писа М. Дринов - смело може да се нарече майка на българската литературна критика (белетристическа и публицистическа)“. Тази идея, подхвърлена от сърдечния и неразделен другар на Бончев, се поде и разви сетне от почти всички автори. В нея има известна истина. Но мнението, че Нешо Бончев е първият български критик не се покрива напълно с историческите факти. Не тук е значението на Бончев и не тук трябва да виждаме неговата литературно-историческа роля и заслуга.

Димчо Дебелянов сподели редица поетите от своето поколение, прояви някои характерни противоречия за оня преходен етап от развитието на българската литература. Подтикнат от стремежа към по-широки хоризонти той отрече традицията на Ботев, Вазов и А. Константинов, на социално заостреното изкуство и свърза творческите си търсения със символизма. Но Дебелянов е от този тип творци, които най-малко могат да робуват на каквито и да еестетически доктрини. В отношението си към живота и художествените явления той е свободен от всякаква предвзетост. В живеца на естетическите му възгледи откриваме здрави зърна и предпоставки, които го ограничават и противопоставят на субективистичната естетика. А още попоследователно разкъсва той мрежата на модернизма в поетическата си практика. Онова, с което Дебелянов си извоюва неоспоримо място в българската поезия, онова, с което той най-пълно изяви таланта си и с което се налага на читателя, в никакъв случай не може да бъде отнесено към символистичното изкуство.

Книгата на П. Зарев „Стил и художе ственост" изразява оня нов дух в маркси ческата естетика, който се долавя през последните пет-шест години в Съветския съюз и у нас. Характерните му белези са неприязън към догматичната Фразеология, стремеж да се преодолее социологизмът и гносеологизмът, пови шен интерес към специфичните страни на художественото изображение. Освен изясняване на общите методологически позиции този нов дух означава още и подчертано внимание към специалните есте тически въпроси, които ще ни доближат до интимното и неповторимото в поетическия образ. П. Зарев се стреми да следва новите тенденции не като теоретизира върху основните принципи, а като ги реализира в по-частни изследвания. В патоса на отделните статии ние долавяме една обща концепция, която определя и интересите, и изводите на автора. И макар да няма Монографичен характер, макар да е съставена от отделни статии, всяка от които е възниквала по определен повод и третира самостоятелен въпрос, книгата е вътрешно единна. От началото до края тя е пронизана от характерна естетическа концепция - концепцията за естетическото богатство на литературата. Непрекъснато чувствуваме съзнателната борба срещу опростителството и догматизма, стремежа да ни се внуши един по-прецизен художе ствен критерий. Може да не се съгла сим с всички изводи и решения за разглежданите теми, може дори да се мисли, че авторът не е успял да осъществи напълно поставената задача, това си е отде лен въпрос. Няма съмнение обаче, че той набелязва вярна и плодотворна насока в разбирането и в изследването на художе ствената литература и че в своите усилия е постигнал редица положителни резултати. Не би могло да се прецени правилно книгата „Стил и художественост“, ако не се вникне в нейния вътрешен патос, нито 108 да се разбере принципиалният смисъл на отделните статии, ако не се погледне на тях в светлината на този основен патос. Главните опорни точки на авторовата концепция са две. Първата изтъква е сте тическата природа на художестве ното съдържание, а втората - субективно - творчески я характер на художественото отражение.