символистично изкуство

Димчо Дебелянов сподели редица поетите от своето поколение, прояви някои характерни противоречия за оня преходен етап от развитието на българската литература. Подтикнат от стремежа към по-широки хоризонти той отрече традицията на Ботев, Вазов и А. Константинов, на социално заостреното изкуство и свърза творческите си търсения със символизма. Но Дебелянов е от този тип творци, които най-малко могат да робуват на каквито и да еестетически доктрини. В отношението си към живота и художествените явления той е свободен от всякаква предвзетост. В живеца на естетическите му възгледи откриваме здрави зърна и предпоставки, които го ограничават и противопоставят на субективистичната естетика. А още попоследователно разкъсва той мрежата на модернизма в поетическата си практика. Онова, с което Дебелянов си извоюва неоспоримо място в българската поезия, онова, с което той най-пълно изяви таланта си и с което се налага на читателя, в никакъв случай не може да бъде отнесено към символистичното изкуство.