Марина Чемоданова

Биографията на В. Друмев днес е вече доста добре позната. Големи заслуги за нейното изучаване имат Юрдан Трифонов, Б. Пенева, М. Арнаудов, П. Динекова, Д. Леков. И все пак не може да се каже, че в нея няма непознати страници. Изискват уточняване някои биографични сведения, които се отнасят до престоя на Друмев в Русия. Недостатъчно е оценена педагогическата дейност на големия български просветител. В настоящата публикация ще анализирам някои останали досега неизвестни доку менти за В. Друмев, които имах щастието да открия в архивите на В. Търново и Силистра. В Окръжния държавен архив във Велико Търново аз намерих „Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващащ периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII. 1882 г.“ (ф. 805, оп. 1, а. е. 124). Този дневник хвърля Нова светлина върху петгодишната, наистина огромна педагогическа работа, извършена от В. Друмев, който в тези години е бил редактор на училището (а известно време и пре подавател). Документът съдържа 83 листа (166 страници) голям формат и включва повече от 200 писма и телеграми на Друмев. По-голямата част от тях са преписани в дневника от ръката на самия автор. Тук се срещат както официални писма, така и писма на ректора до негови приятели. Преобладават писмата, отнасящи сее до живота на училището, но има и такива, в които не се засяга педагогическата дейност на Друмев. От л. 1 до л. 45 се среща само почеркът на Друмев. От л. 46 до л. 83 се редуват писма, преписани в дневника от самия Друмев, с писма, преписани от писаря на училището. Голям интерес, струва ми се, представляват писмата до Т. Икономов, с когото Дру мев дружи още от времето на учението си в Киев. Т. Икономов е един от големите педагози на своето време и затова не е случаен фактът, че ректорът на Петропавловското училище се обръща към него за съвети. Писмата в дневника показват, че 10 години, след като е напуснал Русия, Друмев продължава да поддържа връзки със своите руски приятели. Ректорът се стреми да привлече в училището руски учители и онези българи, които са авършили учебни заведения в Русия.

В кн. 6 на Според новооткрити документи в архивите на Велико Търново и Силистра Марина Чемоданова (Москва) 1976 г. бе си. Литературна мисъл" от поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата статия доку менти, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, 2 се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската. Тази статия се явява допълнение към предната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската култура през ХІХ век. Публикуваните по-рано и сега документи дават достатъчно пълна представа за тази ежедневна практическа работа в областта на народното образование - това, по думите на Друмев, трудно поприще, на което той отдава много години от своя живот както по време на Възраждането, така и след освобождението на България. Но работата му като ректор и пре подавател в Петропавловското училище и дейността му в Силистра по подобряване работата на местното училище - това есамо отражение, свидетелствуващо за това, как целеустремено и настойчиво Друмев еприлагал на практика своята просветителска програма. Интересно е да обърнем внимание на просветителските възгледи на писателя. Просвети телските разбирания на Друмев са се формирали като резултат от усвояването на националноосвободителните идеи на своите съотечественици (преди всичко Паисий, Софроний Врачански) и хуманистическите идеи на западноевропейските и руските просветители. Друмев, както просветителите от редица други страни, вижда своята задача преди всичко в това с помощта на разума и науката да изкорени невежеството, което според писателя е източ ник на всички беди. Друмев е убеден, че борбата против невежеството и неграмотността на българския народ, появила се като следствие на вековното робство, има за българите особено значение, дори по-голямо, отколкото за другите нации. Още като ученик в Одеската семинария младият писател ясно е разбирал, че поробителите съвсем не са заинтересовани да разпространяват просвещението сред българите. „Турците желаят - пише той в своята курсова работа от 1865 г. - ние въобще да не се просветим; същото желаят и фанариотите. Обединили се, те употребяват най-различни средства да ни държат в грубо невежество - и успяват... Фанариотите се превърнаха в наши духовни началници и си поставиха задачата да унищожат българската народност с всички средства, позволени и непозволени. "4 1 Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващаш периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII — 1882 г. - ОДА - В. Търново, ф. 805, оп. 1, a. е. 124, л. 1-83. • Кондика на Силистренската българска община (1870—1881) — ОДА - Силистра, ф. 26, коп. 2, а. е. 1, с. 139-190. 85 3 Вж. писмо № от Дневника от 28. 12. 1879 г. 26 4 Литературен архив, т. V, С., 1973, с. 54. 108 Друмев смята, че без овладяване на науката българите едва ли ще успеят да просъществу ват дълго, ще изчезнат като нация или ще станат роби на по-образованите нации. Като тревожен лайтмотив тази мисъл звучи не само в курсовата му работа, но и в статиите „Значението на Българското книжовно дружество“, „Невежеството“ и др. Ние не бихме срещнали подобни опасения в изказванията на просветителите от страни, имащи политическа и държавна незави симост. В това особено значение, което българските просветители придават на разпространението на научни знания като средство за запазване на нацията, проличава една от специфичните особености на българското просвещение, на свой ред обусловена от историческата съдба на на България.

В кн. 6 на сп. „Литературна мисъл от 1976 г. бе поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата публика ция документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската му работа. Настоящата публикация се явява допълнение към предишната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Васил Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската кул тура през XIX в. Публикуваните по-рано и сега документи дават представа за ежедневната практическа работа на Васил Друмев в областта на народното образование. В течение на шест години Васил Друмев е бил ректор (а известно време и преподавател) в Петропавловското духовно училище. Намерените във Велико Търново документи, съхранени в неговия дневник, осветляват педагогическата дейност на Друмев в продължение на четири години (от 1878 г. до 1882 г.).

Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането привлича днес зоркото внимание на българските изследователи. В съвременното българско литературознание той започва да се разработва от края на 50-те години след дискусията за реализма, разгърнала се в Съветския съюз през 1957 г., и в която се изтъква значението на романтизма за развоя на световната литература. За това допринасят и появилите се наскоро след дискусията дъл боко съдържателни трудове на видни български и съветски слависти, които безусловно съдей ствуват да бъде привлечено вниманието към проблема за романтизма в българската литература и за неговото изясняване, Специално внимание се обръща на изследването на романтизма в българската литература от епохата на националното Възраждане. И това е естествено, защото именно в този период романтизмът се разкрива най-ярко и е отражение не само на националното възраждане, но е и важен фактор в неговото развитие. Той има прогресивен характер, тъй като появата и развоят му се стимулират от борбата за политическа и духовна независимост, от стремежа да се пробу ди националното самосъзнание. Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането, разработен плодотворно, макар и еднозначно в трудовете на Е. Георгиев, П. Динеков, В. Велчев, Д. Леков, Б. Ничев, И. Конев, Кр. Генов и други български изследователи, изисква за своето по-нататъшно всестранно осветление максимално конкретно проникване в художествената същ ност на изучавания материал. Може да се предполага, че много нови неща ще даде възприемането на романтизма в конкретно-поетическия контекст на европейската литература наред с идейнотипологическите му съотношения. Статията ни е посветена на един от тези аспекти, които се разкриват, когато към изучавания проблем се подхожда от позицията на историческата поетика. Нашата основна мисъл и предложение се състоят в това, да се диференцира и разгледа като един от творческите и хронологически белези, като същностна художествено-типологическа характеристика на романтизма т. нар. „неистова" поетика. Задачата на дадената статия се състои в това, да покаже, че една от линиите в развитието на българската белетристика в периода на създа ването й (60-те години на XIX в.) е тясно свързана с въздействието на френската романтическа „неистова" школа. Най-силно отражение поетиката на тази школа намира в повестите на родоначалника на националната белетристика Васил Друмев и съвременника му Илия Блъсков.

В продължение на двете последни десетилетия между българските изследователи се водят оживени спорове, съществувал ли е изобщо романтизъм през епохата на Възраждането, какви са неговите хронологически рамки, етапи на развитие и съотношение с другите направления през дадения период. По тези въпроси сред българските литературоведи съществуват различни мнения. Така например Кр. Генова счита романтизма за основно направление в литературата на Българското Възраждане и вижда неговата естетика и художествено-изобразителна структура в произведенията на почти всички български писатели през този период. Правейки периодизация на литературното развитие през епохата, Генов набелязва два етапа. Първият етап, както счита авторът, обхващащ вре мето от 1762 до 1853-1856 г. - от „История славянобългарска" до Кримската война, - може да се охарактеризира по негово мнение като романтизъм на национално-будителския и патриотично-революционния патос. Вторият етап, продължаващ от Кримската война до Освобождението през 1878 г., е охарактеризиран от него като романтизъм на националноосвободителния и социалнореволюционния патос. По този начин съгласно с периодизацията на Генов романтизмът в България възниква по-рано, отколкото в другите европейски страни, което не съответствува на действителността. „Романтизирането" на целия литературен процес през епохата на Възраждането неизбежно довежда автора до недооценяване на значението на другите направления и в частност на реализма за развитието на литературата от онова време. THE of on Други учени отреждат на романтизма по-тесни хронологически рамки. Сериозни възражения против периодизацията, дадена от Генов, изказва Ем. Георгиев. Той смята, че в сравнение с Европейското Възраждане през XIV-XVI в. Българското Възраждане има свое съдържание, което се определя в значителна степен от новите етапи в европейското развитие. Като обхваща XVIII-XIX в. - епохата на Просвещението и романтизма, - то се свързва идеологически с тях и в неговата обществено-културна сфера могат да се разграничават два пе риода: ренесансово-просветителски и период на романтизма. Първият период поставя задачи пред Възраждането, а вторият започва да ги осъществява. Романтизмът по мнението на Георгиев господствува напълно в българската литература през 40-те - 50-те години на XIX в.

Васил Друмев енаистина ренесансова личност с поразяваща многостранност: пръв беле трист, най-добър драматург през епохата на Възраждането, талантлив литературен критик, виден просветител, безстрашен обществен и политически деец - един от последователните поборници на българо-руското сътрудничество, крупен учен, прекрасен педагог - ето характерни ге черти на големия възрожденец. Дадената публикация ще допълни представата ни за една от страните на този удивителен живот, отдаден без остатък на българския народ. В нея на основата на откритите от автора на настоящата статия документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкрива част от многостранната дейност на възрожденеца - работата му в областта на народното образование. Тази работа Друмев нарича трудно поприще", но въпреки това и отдава близо десет години от своя живот. Показателно е, че всички литературни произведения са написани от писателя извън пре делите на България: повестите „Нещастна фамилия“ и „Ученик и благодетели" - в Русия, а драмата „Иванко" и литературнокритическите статии - в Румъния. Когато Друмев след петнадесетгодишна раздяла се завръща в изтерзаната, многострадална родина, то най-страшното зло му се струва невежеството, а най-крещящата необходимост - просветата. На разпространяването на просветата - на тази неотложна задача, на която, по мнението на писателя, е длъжен да се посвети всеки образован, предан на народа българин, Друмев отдава много сили, след като се завръща в България. С това той преследва, както може да се заключи от неговата просветителска концепция, висша цел: спасението на нацията от гибел. Подобно на руския просветител Радишчев, на френските просветители Монтескьо, Волтер, Русо, Друмев не е атеист. Нещо повече - той става духовно лице, макар че признава на Нешо Бончев, че расото го плаши и че дълго се е колебал да приеме религиозен сан. Но и след приемането на духовен сан неговата просветителска дейност не епрекъснала.