Книжка-5

Разкривайки принципите на подход към обществените явления, В. И. Ленин казва: „Най-надеждното при разглеждането на даден въпрос на обществената наука и най-необходимото, за да придобием действително навик правилно да пристъпваме към такъв въпрос и да не допуснем да се изгубим в масата от дребулии или в грамадното разнообразие от борещи се мнения, най-важното, за да пристъпим към такъв въпрос от научна гледна точка - това е да не забравяме основната историческа връзка, да разглеждаме всеки въпрос от гледна точка на това, как известно явле ние евъзникнало в историята, какви главни етапи е преминало в своето развитие това явление и от гледна точка на това негово развитие да видим в какво даденото нещо се е превърнало сега ". Конкретно-историческият подход в анализа на обществените явления е един от най-важните принципи на марксизма. Нарушаването на този принцип води неизбежно до грешки, недоразумения, поражда схоластически спорове. А ние понякога забравяме това.

Струва ни се, едва ли ще бъде преувеличено, ако кажем, че всеки, който рече да пише за стила в изкуството, изпитва глождещото чувство: а дали съм напипал именно стила? Дали съм навлязъл в собствената си тема ? Разбира се, изследователската самоувереност има степени - може някого и да не гложде това съмнение. Ала опасността, да тръгнеш не по собствено-стиловата, а по съседната, макар и успоредна ней пътека; да напипаш нещо близко до стила - може дори по-широко и по-дълбоко, но все пак не точно това, което ти трябва, - тази опасност реално съществува, независимо от това, съзнава ли я изследвачът или не: тя се обуславя преди всичко от неразработеността на въпроса и вече на второ място от личните качества на изследвача. Може би само понятието художествен метод" и особено въпросът за взаимоотноше нието между него и стила съперничат по неизясненост с понятието „стил": не случайно стил и метод се водят ръка за ръка в естетиката като две сирачета, които все още търсят своя си дом и своите си родители. Необходимостта от една прадварителна и елементарна методологическа изясненост, па била тя и най-скромната работна хипотеза, не щади и конкретния стилов анализ на даден автор или автори. Въпросът и тук е: какво ще търсиш? И къде ще го търсиш? Т. е. въпросът е за предмета и пътя на стиловия анализ.

Едно от типичните явления на нашето социалистическо общество е духовната интензивност в живота не само на интелигенцията, но и на найшироките слоеве от народа. Тя е пряко свързана с всенародния подем у нас за коренен прелом в икономиката по пътя на пълното изграждане на социализма и постепенното преминаване към комунизма. Ярко доказателство на такава интензивност бе и Националният преглед на българската драма и театър, посветен на 15-годишнината на Девети септември. Стотици таланти и хиляди поклонници на театралното изкуство си дадоха сре ща в 34 театри на страната. По време на прегледа, който започна от 26 май и завърши на 6 юли бяха изнесени 79 представления, в които българската съвременна драма и драмата от нашето наследство бяха пълновластни гос подари. Това говори за плодотворните усилия на автори и театрални дей ци в осъществяването повика на VII конгрес на БКП за национален облик на българския театър. От друга страна, активното сътрудничество между авторите и театрите, участието в прегледа не само на утвърдени писатели-драматурзи, а и на нови начинаещи автори, на поети, дебюти ращи в драмата, сочи за голямото творческо оживление, което той внесе. Но първоизточникът на това оживление трябва да се търси в искрепите и действителни усилия на творците да превърнат могъщия, пълен с перс пективи призив на нашата партия: „По-близо до живота, повече между народа!" в своя лична практика, в ръководно начало на своето творчес тво. Появяването на значителен брой нови пиеси, по-голямата част от които бяха представени на прегледа, говори за ясното съзнание на творците, че театърът може да изпълнява пълноценно ролята си на мощен иде ологически фактор, ако пресъздава на сцената българския живот, социалистическото строителство, неговите вдъхновители и герои, ако разкри ва нравствената сила на комунистическия идеал.

Димчо Дебелянов сподели редица поетите от своето поколение, прояви някои характерни противоречия за оня преходен етап от развитието на българската литература. Подтикнат от стремежа към по-широки хоризонти той отрече традицията на Ботев, Вазов и А. Константинов, на социално заостреното изкуство и свърза творческите си търсения със символизма. Но Дебелянов е от този тип творци, които най-малко могат да робуват на каквито и да еестетически доктрини. В отношението си към живота и художествените явления той е свободен от всякаква предвзетост. В живеца на естетическите му възгледи откриваме здрави зърна и предпоставки, които го ограничават и противопоставят на субективистичната естетика. А още попоследователно разкъсва той мрежата на модернизма в поетическата си практика. Онова, с което Дебелянов си извоюва неоспоримо място в българската поезия, онова, с което той най-пълно изяви таланта си и с което се налага на читателя, в никакъв случай не може да бъде отнесено към символистичното изкуство.

Доказано е, че реализмът от времето на френските просветители, по-късният критически реализъм и съвременният социалистически реализъм са конкретно-исторически направления, които не са съществували преди това в хилядогодишната история на човешкото изкуство. Оттук непосредствено следва, че не е правилно, когато цялата история на изкуството (респ. на естетиката като наука за изкуството) се схваща като история на развитието на реализма в борбата му с антиреализма. Голяма заслуга за до казване на тази истина се пада преди всичко и главно на съвременната съветска общоестетическа, литературно-теоретическа и литературно-критическа мисъл. Реализмът, взет като едно от художествените направления, което се отличава със своята особена система и метод на художествените образи, е качествено различен от дру гите художествени направления, но това още не е достатъчно доказателство, че всички други художествени направления на своето време, при особените тогавашни условия и задачи, са били непременно непрогресивни, без всякакво значение за общия, диалектически противоречив, но взет в своята цялост настъпателен ход на развитието на човешкото изкуство. Така например, имало е и може да има и днес при определени условия реакционен романтизъм, но също така имало е и може да има и днес пак при определени условия и прогресивен романтизъм. Нещо повече. Не е изключено дори в СССР и други социалистически страни отделни автори, било в даден период от своето творческо развитие, било в цялото си творчество, да се окажат романтици, т. е. да стоят на позициите на романтизма и особено на прогресивния романтизъм.

Белградският вестник „Борба“ от 15 юли 1959 г. помести статията „Загрижени за душата“ от Милан Богданович в отговор на статията „Естетическият ревизионизъм и неговата литературна жетва в Югославия" от Деян Павлов („Литературна мисъл", кн. 3, 1959). Милан Богданович не е случаен човек в съвременния югославски културен живот. Той е един от най-изтъкнатите литературни критици и историци, член-кореспондент на Сръбската академия на науките, професор в Белградския философски факултет до 1949 г., дългогодишен председател на Съюза на писателите в Сърбия и директор на Народния театър в Белград, понастоящем подпредседател на Съюза на югославските писатели. През миналата година Богданович получи най-голямото официално признание в югославската култура - наградата за цялостното му творчество, наречена „награда за делото на целия живот".

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

В Чехословашката република отдавна вече съществува традиционен интерес към българската литература. Катедрата по български език и литература и лужич ко-сръбски език и литература в Праж кия университет, водена преди Втората световна война от проф. Йосиф Пата и след 1945 г. от проф. Антонин Фринта, подхранва и поддържа на научна основа тази традиция. Най-вече списанието за славянска филология „Славия", основано през 1922 г., а в последно време и научни статии в различни сборници следят въпросите на българската литература и изследват връзките на чешките писатели с българската литература. В научни тру дове върху по-общи въпроси от разви тието на славянските литератури също така се разглежда българската литература. Особено ръководителят на катедрата по славянски литератури в Бърно проф. Франк Волман, който в миналото посвети моно- графия на българската драма (Bulharské drama, Прага 1928), а в друг труд разглежда сюжетното развитие на дра мата в южнославянските литератури и се постара да определи мястото на българската драма в това развитие (Dramatika slovanského Jihu, Прага 1930), не забравя и в най-ново време българската литература. В сравнителни студии по важни въ проси от развитието и историческо-срав нителното изследване на славянските литератури той припомня взаимовръзката между развитието на българската литература и развитието на другите славянски литератури или някои факти за запознаване на чехите с българската литература.

Досега много малко е направено за разкриване псевдонимите в българската итература. На много от нашите най-големи (да не споменаваме за по-маловажните) писатели голяма част от псевдонимите все още не са разкрити. Така част от творчеството им остава неизве стно още за читателя. Голям интерес в това отношение пред ставляват псевдонимите на Елин Пелин. В началото на своя творчески път име нитият наш писател е развивал извън редно оживена литературна дейност. За един период от около шест-седем годи ни той издава няколко книги: „Разкази", т. 1, 1904 г., „Пепел от цигарите ми", 1905 г., „От прозореца", 1906 г., уча ствува в „Сборник на българановците", 1906 г (съставен от сътрудниците на хумористичния вестник „Българан"), уча ствува в редактирането на хумористич ния вестник „Жило", 1902 г. (отг ред. Ст. Барчев), редактира самостоя телно списание „Селска разговорка", 1902-3 г., сътрудничи и редактира известния хумористичен вестник „Бълга ран", 1904-9 г. Заедно с димо Корчев редактира списание „Слънчоглед", 1909 и с Иван Пенов - детското списание „Веселушка", 1908-10 г. Освен това още от по-рано сътрудничи със свои работи в редица други вестници и списа ния, като: списание „Извор", ред. Т. Ц. Трифонов, Русе, сп. „Войнишка сбирка" изд. на тогавашното Военно министерст во, сп. „Български преглед", 1893-1900 г... сп. „Българска сбирка", 1894-1915 г., ред. С. С. Бобчев, сп. Учител"," 1893-1914 г. ред. Хр. Максимов, сп. Летописи", 1899- 1905 год., ред. К. Величков, сп. „Общо дело", 1900-5, ред. Ян. Сакъзов, сп. Про света", 1901-11 г., ред. Максимов, сп. Демократически преглед", 1902-1928 г., ред. Т. Г. Влайков, сп. „Художник", 1905- 9, ред. Ал. Балабанов и С. Радев, сп. Но во общество", 1906-8 г., ред. Кр. Станчев, в-к „Български търговски вестник", изд. Йос Хербет, (където завежда литератур ния подлистник) и др. Пак по това време работи върху повестта „Гераците", две глави от която излизат в сп. Ново общество", г. 1, 1906, кн. 1, започва да пише романа „Нечиста сила" (останал не довършен до края на живота му), който печати в първа редакция в сп. „Слънчо глед", г. І, 1909, кн. 1, 2 и 3-4 и подгот вя за печат „Разкази", т. II.