Книжка-4

Духовната сила на литературата ни, отдалечена по време от днешния живот, е събрана в творчеството на Ботев и Вазов, на Пенчо П. Славейков и Яворов, на Елин Пелин и Алеко Константинов, а по-късно - създаденото от Смирненски и Вапцаров. В произведенията на тия писатели, наред с които, разбира се, бихме могли да поставим още немалко имена, намираме идеалите на епохата, характерните ни национални черти. Всеки от тях с неумолимата страстност на гражданин и творец се стремял към значителните проблеми на времето, търсил е характерното в националната ни психика и е създавал големи естетически обобще ния. В силните като мълния революционни песни на Ботев са въплътени ония идеи, които изразяват напредничавата устременост на епохата, възможностите на бъдещето. В голяма част творби на Пенчо П. Славейков, за да не се спираме на поезията на Вазов или на Яворов, е възпят с чистата, възторжена радост на художника, народният ни живот. Славейков нямаше прогресивния светоглед на Ботев, но в неговите своеобразни видения на историята на родния край" прозират и поезията и прозата на живота ни, възсъздадени на места с трезва, борческа граж данственост. В творбите на няколко поколения белетристи - от Иван Вазов до Йордан Йовков - се оглеждат както големите движения - националната ни революция, борбите на селячеството, войните - така И отличителните етично-духовни черти на народа.

В своето историческо развитие българската художествена литература се е възмогнала до значителни висоти благодарение на органическата си връзка с живота на народа, с неговите обществено-политически борби и социални тежнения, с неговия идеен, нравствен, емоционален свят. Най-добрите ни писатели и поети са черпили жизнен материал, поетическо вдъхновение, морални сили от онази всеобхватна действителност, сред която хората са работили, страдали и мечтали в неспирния си устрем към социална правда и човешко щастие. Дали тази действителност ще бъде отдалечена от писателя по време или той ще бъде неин съвременник, непосреден свидетел на пресъздаваните събития - за големите художествени дарования няма особено значение. За да изпълнява литературата своята основна задача - като форма на обществено съзнание и познание, като могъщ фактор за идейно-етично и естетическо възпи тание - по-важни са позициите, от които писателят пресъздава дадена действителност - минала или сегашна. Не би могло да се твърди, че писатели, които се насочват към тематика от по-близкото или подалечно историческо минало, се откъсват от съвременността, не живеят с проблемите на нашето време. Колкото и отдалечена по време действи телност да пресъздава големият творец винаги умее да постави тази отминала действителност в съзвучие с изискванията на съвременността, да открие и посочи онези ценности от миналото, които са непреходни по своята национална, общочовешка, социална, морална значимост. Че всичко това е така ни убеждават множество примери както от нашата, така и от световната литература. Едва ли е необходимо да се изброяват имената на художествени творения, които, макар и третиращи исторически сюжети, са били посрещани от съвременници и от следващи поколения с най-голям интерес. Този интерес ебил обусловен не само от желанието на читателя да надзърне в една отминала епоха, но и от умението на автора да съживи и одухотвори, да извае и поетично претвори съ бития и герои, влезли отдавна в страниците на дебелите исторически съчинения, научни трактати и изследвания, за които се говори само от университетските катедри, в школските учебници.

С блестящето си поетично творчество и с целия си живот, отдаден до последна капка кръв в служба на народа, в пантеона на българската поезия влязоха най-млади българските революционни поети Ботев, Смирненски и Вапцаров. Затова всяка нова подробност от техния героичен живот, всяка новооткрита страница от тяхното творчество извиква жив интерес сред читателите. Във връзка с 15-годишнината от смъртта на Никола Вапцаров сп. „Септември" отпечата неговата непубликувана досега пиеса „Когато вълната бучи". Ръкописът на пиесата се съхранява в музея „Никола Вапцаров" - София. И, разбира се, основателно сред чиателите ще изникнат редица въпроси: къде е била досега тази пиеса, кога е написана, защо досега не е публикувана, защо не е поставена на сцената на някой театър и т. н.

Една от характерните особености на днешното международно положение е, че всемирно-историческите победи на социалистическите народи и организираният от световната империалистическа реакция антисъветски, антикомунистически и антимарксически поход се съпътствуват от определено засилване, особено през последните години, на ревизионизма в съвременния му вид, при все още непреодолени докрай остатъци от догматизма и сектантството, които обаче в сравнение с ревизионизма не представляват главната опасност за нашето общо политическо, научно и културно дело. Цялото над 30-годишно творческо поетическо дело на Младен Исаев е още едно прекрасно доказателство за научната несъстоятелност и идеологическата опасност, които се крият в съвременния ревизионизъм, а също и в неизживените докрай остатъци от догматизма и сектантството както в областта на политическата, стопанска и научна, така и в областта на културната и литературна дейност. Подобно на творчеството на редица чествувани вече у нас реалистически, критическо-реалистически, прогресивно-романтически и социалистическо-реалистически автори, чествуваното сега творческо поетическо дело на Младен Исаев е всъщност конкретен отговор на нападките и клеветите на всевъзможните съвременни ревизионисти и „критици" срещу социалистическия реализъм, срещу социалистическо-реалистическия метод.

,,А имаше такива случаи - продължи същият оратор - например за типичното. В такива случаи ние, литературоведите, можехме да драснем по едно кръстче пред въпроса и повече да не мислим за него. Оказа се обаче, че в нашата наука не може да се слагат кръстчета... Главната заслуга на нашата конференция е, че се научихме да не се отнасяме фетишистки към въпросите". Може би тези думи звучат остро за нашите български уши: това е вече лична особеност на автора им Б. Бялик - остроумен, т.е. остър и умен, - както винаги. Много по-важно е, че те звучат вярно и, ако гледаме духа, а не буквата - с пълно основание характеризират атмосферата на дискусията, вътрешния патос на всички доклади и на всички почти изказвания, независимо от острите спорове и непримиримо противоположните становища.

В ръкописната сбирка на Института за българска литература при БАН се пазят около 300 писма на съветски писатели, учреждения и частни лица, адресирани до Людмил Стоянов. Връзките на Людмил Стоянов със съветската литературна общественост започват през 30-те години. На страниците на редактираните от него прогресивни периодични издания - сб. „Кормило“, „Щит“, „Литературен преглед" - се изнасят множество сведения за съветската култура и литература. Като представител на българските прогре сивни писатели Людмил Стоянов взема участие в международните конгреси на писателите в защита на културата - в Париж през 1935 и в Мадрид през 1937 година - и се запознава с редица съвременни съветски писатели. През 1936 година той е гост на Съюза на съветските писатели и има възможност да се запознае непосредно с всестранните успехи на социалистическото строителство, на съветската литература, на която става ревностен преводач и пропагандатор. След 9 септември 1944 година плодотворните връзки на Людмил Стоянов със съветските писатели продължават, укрепват и се развиват. Тук обнародваме в превод някои писма до Людмил Стоянов, изпратени между 1935-1956 година, които представляват интересни документи за българо-съветските литературни отношения.

Единственият свидетел на последните минути от живота на Пенчо Славейков, Мара Белчева, в своите „Бегли спомени" много живо рисува смъртта на огорчения поет далеч от неговата родина. Но нейните мемоарни бележки имат твърде импресивен характер, а като се прибави и тяхната фрагментарност до голяма степен, става ясно, че бъдещият биограф на Славейков не би могъл да почерпи много от тях, особено що се отнася до погребението и отзвука, който намира съобщението за смъртта в България, тъй като спомените завършват с момента на смъртта на поета. В този случай стенографските бележки на Боян Пенев, държани както по време на погребе нието, а така също и за всичко отнасящо се до смъртта на Славейков, идат като едно естествено допълнение на спомените на Мара Белчева. От четиримата българи, участвували при погребението: Белчева, Рачо Славейков, Боян Пенев и Олга Ангелова, като изключим първите двама, никой от останалите не ни е оставил впечатленията си в печата. Това още повече повишава стойността на тези бележки за бъдещия Славейков биограф. От друга страна, трябва да се отбележи, че те са правени от човек, който има сериозна научна подготовка и естествено е, че това не може да не се отрази на тях ното качество.

По-долу публикуваме две писма на писателя Антон Страшимиров, писани през 1931 и 1935 г. От тях се вижда в какво тежко материално състояние е прекарал писателят последните години от своя неспокоен живот. Тези писма свидетелствуват и за неговото голямо желание изцяло да се похарчи", за да остане верен до край на своя народ.

Идната 1958 год. в Москва ще се съ стои IV конгрес на славистите от цял свят. Славистичният конгрес в Москва несъмнено представя значително културно събитие. Той ще покаже преди всичко състоянието на славистиката - на славянското езикознание и славянското литературознание днес и ще постави и изясни задачите на следващите години. Конгресът вече се подготвя усилено. Уточнена и известена е неговата тематика, набелязана е неговата основна структура, разработват се докладите, започнало е отпечатването на готовите от тях, за да бъдат запознати със съдържанието им предварително участниците в конгреса. Конгресът ще се предшествува от една дискусия, която ще постави и реши важни въпроси на славянското езикознание и литературознание.

Правдивото чувство на поета може да се изяви непосредствено и стихийно, да обагри всяка дума, да зазвучи във всяка рима, да се прелее във всяка тръпка на ритъма. То може да бъде бурно или интимно, да увлича или да трогва, да кара читателя да се вълнува. Има поети обаче, при които чувствата винаги се явяват свързани със зъдълбочена и обобщаваща мисъл. От това те не изгубват силата си, но стават по-трайни, по-изяснени и по-целенасочени. Овладяни от волята на поета, чувствата не излизат на повърхността на фразата, не притежават ефектната, но твърде мимолетна красота на настроението, а увличащата, макар и не бурна сила на сдържаното вълнение.

В предговора към книгата си „Стоян Михайловски. Баснописец и сатирик“, излязла в края на 1956 г., Ангел Тодоров пояснява, че "... замислена по основа като биографична" тя придобила литературно-критически характер, тъй като в нея се стигнало до произведенията на писателя. Получило се художествена публи цистика - симбиоза" - съчетание на художествено описание (разказ) с анализ (теория). Тези обяснения и уговорки, това своеобразие изобщо на книгата, не могат да не се вземат предвид при нейната оценка. На нея трябва да се погледне не само като на пръв опит на Ангел Тодоров, но и като на един от редките опити в нашата литература за осъществяване на такава „симбиоза". Предварително може да се каже, че този опит в общи линии е сполучлив.