Книжка-6

Поезията на Вапцаров е навлязла отдавна в живота ни, станала неделима част от духовния свят на нашия съвременник. И то не само нас. Петнадесет години как Вапцаровата песен обикаля света и през това време нейният създател се нареди между най-големите поети на нашата съвременност. Вапцаровата поезия днес е национална гордост за нашата литература. Тя разнесе по цял свят поетичния глас на нашия народ, задушевния, задъхан и същевременно мъжествено-твърд глас на нашата работническа класа, вчепкала се в предсмъртен двубой със стария умиращ свят. В какво се състои силата на Вапцаровата поезия? Стара истина е, че толкоз по-трайно място ще си осигури в бъдещето всеки художник, колкото по-дълбоко съумее да проникне в своята съвременност, толкова по-голяма дълговечност пред потомците ще си извоюва оня поет, който успее с пълни шепи да загребе в душата на своя съвременник. А всяка епоха си има свои проблеми и всяка поезия решава проблемите на своята епоха.

Не е тайна, че когато се заговори за връзките между писатели от различни литератури, макар и братски, или за взаимоотношенията между цели литератури в тяхното историческо развитие, у мнозина изникват сериозни опасения: няма ли да бъде сведено всичко до влиянието, до ученическото възприемане на идеите и образите и от погледа на изследователя да изчезнат ония неповторими исторически условия, които са вдъхнали живот на дадена художествена творба, писател, направление и са обусловили тяхното самостоятелно значение. За нещастие, тези съмнения често пъти се оказват основателни. Защото, покрай сполуч ливите изследвания, в които личи правилната методология, дълбокото познаване на спецификата и сложността на проблема и истинско вникване, вживяване в съпоставяните явления, не са редки и чисто умозрителни, схематични построения, най-свободното групиране и подрязване на фактите според приумиците на автора. При никой проблем не са изказвани толкова произволни съждения, не са използувани толкова неточни, приблизителни критерии и не са допускани по-големи опростявания, по-повърхностно разглеждане на материала, както при посочения. Примерите са много, но тук ще се задоволя само с един: до съвсем неотдавна всички ние, които пишехме за Маяковски и българската поезия, бяхме до такава степен покорени от обаянието му, от неотразимото вну шение на неговата гръмогласна, новаторска поезия, че нареждахме в дълъг строй след него почти всички наши революционни поети от Смирненски насам и по-малко се грижехме да изтъкнем тяхната индивидуалност, националното им своеобразие. А понякога говорехме за влияние върху поети, които изобщо не бяха чели дотогава Маяковски.

Често пъти повтаряме: героично време, героична епоха, героични дела, героични хора. Но сякаш не си даваме сметка колко дълбоко, жизнено, реално съдържание има понятието „героизъм". Всеки народ има своите героични страници, свой героичен епос. Има го и нашият народ. Юнашките и хайдушките песни и приказки говорят за то ва. През време на господството на буржоазията у нас тази героикоромантическа линия в националната ни литература придоби по-ограничен характер. Литературата ни тръгна и по други пътища, докато животът наново не ни върна към героичното начало. И това връщане стана благодарение силното влияние на Комунистическата партия сред широките слоеве на обедняващия български народ. С борбите на партията героичното начало навлезе на ново в нашия живот. То не носеше вече романтически ореол, романтическа отвлеченост, романтическа съзерцателност и красота. Неговата романтика беше друга. Това бе романтика, която съжителствуваше с делничността на живота, с неговата грубост и варварство, романтика, която живееше сред трагизма на българския народ. Това бе героизъм, който се каляваше в подземията на дирекцията на полицията, където чудовищните мъчения и унижения, на които бяха подлагани синовете на българския народ, надминаваха мрачното въображение на Дантевия „Ад“. Това бе героизъм и романтика, която оросяваше с кръвта си калните тротоари на улиците; романтика, която отвеждаше в подземните канали, където героите мряха не красиво", а човешки величаво и не мислеха нито за себе си, нито за своето безсмъртие и слава. Те умираха за великото дело на своята партия, възглавила борбата на един цял народ. В обществените битки отделният герой е една малка брънка, която друг ще смени", както казваше Вапцаров.

През последните години в националната ни литература се откроиха писатели - и в лириката и в белетристиката - които изявяват свой оригинален стил при претворяването на жизнената правда. В напрегна тите си усилия да служат на своя народ, на великите хуманни идеи, на човешкото щастие, днешните ни писатели постепенно се домогват до завоевания, които обогатяват нашите знания за живота, доставят ни естетическа наслада. Към тези, които търсят да изразят по нов начин многообразието на живота, да намерят съответна форма за изява на своята творческа индивидуалност, е и Крум Григоров.

Търсейки мястото на Софроний Врачански в развитието на Бъл гарското възраждане и на новата българска литература, днес не можем да се задоволим с това да го подредим хронологически между Паисий Хилендарски и Петър Берон, както най-често ставаше в миналото. Намирането на неговото място е свързано с важни и често нерешени проблеми: с проблемата за нарастването на силите, които довеждат до голямото и неудържимо разложение на господствуващата феодална система в нашите земи през втората половина на XVIII век; с пробле мата за началото и същността на нашето Възраждане и за основните линии в неговото развитие и особено с проблемата за съществуването на просвещение у нас като етап, който има сходни черти с Европейското просвещение на епохата; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите народи в турската империя и особено с влиянието на сръбския просвещенец Доситей Обрадович; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите славянски народи; найсетне определянето на мястото на Софроний в живота и развитието на нашия народ есвързано и с проблемата за влиянието на войните на Русия с Турция и на Първото сръбско въстание от 1804/1805 г., подкрепяно от Русия, събития, които не могат да нямат отражение върху съз нанието на славянина.

Чехов израства сред многобройна дребнобуржоазна челяд. По това време - 80-те години - реакцията в Русия празнува своето тържество. Наистина той е далече от тогавашното революционно движение, но не свързва нито себе си, нито творчеството си с идеите на либерали или на народници. Мечтае за разумен живот, макар сам да не знае пътя, по който се стига до тоя живот - и критикува, понякога доста безжалостно, за ради тяхната откъснатост от света, своите герои. „Не се съмнявам, пише той, че заниманията ми с медицинската наука са имали сериозно въздействие върху моята дейност; те значително раздвижиха областта на моите наблюдения, обогатиха познанията ми, истинската цена на които за мене, като писател, може да разбере само оня, който сам е лекар... Запознаването ми с естествените науки, с научния метод, винаги ме е държало на стража, и аз се мъчех, когато бе възможно, да се съобразявам, с научните данни, а когато бе невъзможно, предпочитах да не пиша никак. На Младини пред погледа на бъдещия писател не се мярка никакво призвание“ - той не мечтае за слава. Мисли, че литературната работа е съв местима с университетските занимания. „Както репортерите пишат своите очерци за избухнал пожар, така и аз пишех - отбелязва той - своите разкази : машинално, полусъзнателно, не мислех никак нито за читателя, нито за себе си."

Началото на 1941 година. Сянката на пречупения кръст закрива все повече и повече българското небе. За да подготвят идването на немските войски в България, агентите на гестано и техните български слуги забраняват едно след друго прогресив ните и демократични издания. Те искат да заглушат правдивото слово на партията, на народа. „Свободата на печата“, записана в конституцията, остава само за бюрото на Хитлеристката пропаганда и българските фашистки издания.

С това заглавие аз не искам да скарам тримата най-първи наши поети измежду младите, нито да ги противопоставям един на друг. Употребявам думата съ перници", защото тя ми харесва и защото намирам, че изразява най-точно съотношението на силите, за което ще говоря. Давам право на всеки, който сметне тая дума за неподходяща, да я замени с какъвто иска синоним. Само на един човек, който би си позволил такава замяна, ще се противопоставя решително: на редактора на тая статия. . Искам още тук да отбележа, че съперничеството в поезията трябва винаги да се разбира в неговите най-чисти и безкористни форми. То не е борба за надмощие, а благородно творческо съревнование.

През последно време както у нас, така и в чужбина се водят оживени спорове по въпросите на естетиката. Това е положи телно явление, защото чрез борбата на Мнения се изясняват теоретическите понятия, отхвърлят се някои остарели схващания по важните въпроси на изкуството и се създават нови, по-правилни схващания. Трябва със задоволство да отбележим, че авторът на „Съдържание и форма в изкуството" - Кръстьо Горанов не отбягва спорните въпроси, а напротив, съзнателно се стреми да изложи развиваните гледища по даден въпрос и да вземе отношение. Често той полага усилия да за щити собствена теза по някои спорен въ прос. Освен това авторът показва на места умение да пише живо и да води полемика по такъв начин, че читателят да се ориентира лесно в спорните проблеми. Това е причината. задето книгата „Съ държание и форма в изкуството" се посреща с интерес от читателите.