Книжка-4

Когато си припомня миналото, човек обикновено се удивлява, че тъй бързо са се изнизали годините. Когато обаче трябва да сравни стара, обедняла България с новото, което вижда на всяка крачка, неволно възкликва: Нима само петнадесет години са изминали?!" Нашата социа листическа революция не смени названията на месеците с брюмер“ и „термидор", но промени коренно трудовия делник на хората, измени пейзажа на страната, създаде нов бит. Със законна гордост сравняваме цифрите на производството и националното богатство с онова, което българското стопанство притежаваше, или за което не можеше и да се мечтае преди двадесетина години. И все пак най-голямата наша гордост не проличава от икономическите диаграми и статистическите показатели; нея ще разбере само този, който почувствува свободния творчески размах на трудо вия човек, неговото достойнство на хазайн в собствената си страна. Между нас няма вече нито един честен гражданин, който да не знае, че първопричината за всички досегашни и залогът за всички бъдещи успехи еединството между Комунистическата партия и народа.

Повишеният интерес към въпросите на реализма и свързаните с тях въпроси на художествения метод изобщо, както и на взаимоотношенията между художествен метод и стил беше най-важната причина, за да се състои голямата дискусия за реа лизма в Москва през 1957 година. Тази дискусия от своя страна послужи като нов силен тласък за нови разисквания, статии и разговори в тази интересна област. Активизирането на марксистко-ленинската естетика, литературна теория и критика в областта на художествения метод и специално в областта на реализма са наложи през последните години и поради усилията на реакционните западни теоретици и критици на литературата и изкуството, както и на техните активни помощници ревизионистите да се подкопаят теоретическите основи на реалистичния метод и да се дискредитира литературата на реализма. След редица дискусии и престрелки на международния теоретичен и критически фронт днес енапълно ясно, че усилията на реакционерите и ревизионистите да развенчаят изкуството на реализма и неговата теория останаха напразни. Както великото изкуство на реализма с неговия съвременен приемник социалистическия реализъм, така и теорията на реализма и социалистическия реализъм си остават непоклатими. Това, разбира се, в никакъв случай не трябва да означава подценяване на подривната роля на буржоазната и ревизионистична естетика и на борбата срещу тях. Не трябва да се забравя, че борбата за защита на позициите на реализма беше и си остава най-важния и отговорен сектор от борбата на естетическия фронт, защото става въпрос не за друго, а за съдбата на онова изкуство, което по самата си същност е в състояние да оказва най-силно идейно-прогресивно въздействие, да участвува най-резултатно както в революционната борба срещу порочния свят на капитализма, така и в изграждането на новото социалистическо и комунистическо общество. Като се има предвид всичко това, трябва да се подчертае, че задълбоченото изясняване на въпросите за художествения метод и специално за художествения реалистичен метод не само че не е приключено, но напротив - то сега трябва да се разгърне с богатството на всичките средства, с които разполага съвременната наша марксистко-ленинска естетика и изобщо марксическа идеология.

Подемът на нашата литература след народната победа е особено очевиден в развитието на романа. Мисля, че и най-критичните, дори скептично настроените литератори и читатели ще признаят успехите на романистите, макар постиженията да съжи телствуват с голям брой обикновени и дори посредствени и слаби произведения. Би било истинско литературно чудо, ако повечето от излезлите над сто романа след Девети септември представляват значителни художествени явления. Силните, големите творби са, разбира се, много по-малко, те не достигат и една десетица. И все пак заедно с хубавите, сполучливите ни дават право да говорим за възход на нашия съвременен роман. Защото в литературата съществува една такава малко печална закономерност: прекрасните или просто хубавите творби разцъфтяват сред много и много по-бледички или неугледни създания, които служат, според израза на Вазов, за тор на книжовната нива. С това аз не искам да оправдая издаването на редица съвсем сиви, бездарни съчинения, вина за което носят не толкова техните неумели, но енергични в изнестен смисъл създатели, колкото редакторите и художествените съвети при издателствата. Но все пак такива съчинения не преобладават, а във всяка литература излизат Много произведения, които само частично задоволяват едни или други естетически потребности и играят непълноценна и нетрайна роля в художественото развитие. Te са преобладаващите и в съвременния роман. Но на техния фон се открояват истинските художествени постижения - жизнени, ярки, богати творби. Достатъчно е да се назоват имената на Георги Караславов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Димитър Димов, Андрей Гуляшки и др., за да си спомним веднага за произведе ния, които са вълнували десетки хиляди читатели и бележат подема на съвременния български роман. Никога в капиталистическа България не са излизали за такова кратко време толкова забележителни романи.

В предната статия се спрях на някои въпроси на наследството. Преди да преминем към проблема за състоянието на литературната ни история, нека разгледаме още някои въпроси от историческия развой на литературата ни. През 90-те години на миналия век, когато капиталистическият строй виснеше над хората като ненавистно и отблъскващо време и неговата безнадеждност и студенина се усещаше с всяка фибра на честното сърце, истината за живота намираме в произведенията на писателите критически реалисти. Тези писатели воюват за демократич ност и напредък и създават изкуство със заострено социално съдържание. Но наред с техните изобличаващи и човечни произведения се явява като малка, мамеща светлинка ново интересно творчество. То въплъщава горещото убеждение в правдата на социаЛистическия идеал. То излиза на непримирима схватка с остаряващия строй от нови позиции, води литературата към нови брегове. То предвещава бъдещето на оригиналвото, непознато в историята изкуство на социалистическия реализъм.

Два месеца и половина преди да бъде свикан III конгрес на съветските писа тели, в Москва, по почин на Института за световна литература и на Писателския съюз, бе организирано широко обсъждане на най-важните проблеми на социалистическия реализъм. Това съвещание трябваше да покаже живата и постоянна връзка между теоре тичната мисъл и творческата практика, да помогне на всички творчески работници, като внесе по-голяма ясност в редица най-насъщни злободневни въпроси, засягащи преди всичко естетическото съдържание на новия художествен метод. Разговорът, който продължи няколко мартенски дни и придоби общо съюзно значение и мащаб, бе наистина по-конкретен и плодотворен, отколкото друг път, главно поради добре подготве ните, съдържателни доклади. Дори самите заглавия на докладите говорят вече доста много на осведомения читател, който следи развитието на съветската литературна ми съл през последните години. А те са следните: Я. Елсберг - Класическото на следство и художественото новаторство на социалистическо-реалистичната литера тура“; Л. Н. Новиченко - „За многообразието на художествени форми и стилове в литературата на социалистическия реализъм"; Б. Бурсов - „Писателят като творческа индивидуалност"; В. Перцов - „За историческия оптимизъм на съвет ската литература" и А. Ивашченко - Социалистическият реализъм и съвре менната литература в чужбина".

Тази година ние чествуваме за петнадесети път нашия най-голям национален празник - Девети септември. Колко бързо изминаха тези петнадесет години, когато на 9 септември 1944 г. с решаващата помощ на Съветската армия България беше освободена завинаги от фашизма и капитализма, когато се откри нова страница от историята на българския народ. През изтеклите петнадесет години големи завоевания постигна и нашата художествена литература. Тези успехи се дължат преди всичко на условията, при които работят нашите писатели, на големите и постоянни грижи и ръководство на БКП. Нашата художествена литература, литературата на социалистическия реали зъм, опряна на реалистичното богатство на Ботев, Каравелов, Вазов, Славейков, Яворов, Елин Пелин, Смирненски, Н. Вапцаров, постигна големи завоевания. И поезията, и белетристиката, и драмата получиха небивал разцвет. Българската ли тература се обогати и жанрово, и идейно-художествено. Можеха ли в миналото българските писатели да се радват на условията каквито имат сега? До Девети септември 1944 г. почти всички български прогресивни писатели минаха през монархо-фашистките затвори, през полицейските участъци, през концентрационните лагери. А близо тридесетина загинаха, повалени от куршума на па лачите!

Паметта е първият, макар не най-довереният помощник на обобщението. Човек неволно се обръща най-напред към онова, което тя е отсяла, когато месец след завършъка на първия национален преглед на българската драма и театър се помъчи да подреди наблюденията си. Без насилване паметта му припомня двете сполучливи Драми на един писател, който не изненада никого, защото не се нуждаеше от признание, имената на двама поети, които спече лиха заслужено възторга на публиката, макар че представеното от тях не се побира в понятието „драма“, и опита на млад автор, името на когото научихме едва от програ мата и запазихме като една от най-хубавите надежди на днешната ни драматургия. Раз- бира се, паметта не пощадява несполуките. Тя ни връща предупредително и към идейно-художествения провал, за който пар- тийният печат своевременно би тревога. Ала общо взето в съзнанието остават обнадеждаващи впечатления - националният ни театър се сдоби с много нови пиеси, като даде основания на очакванията ни, че скоро между тях ще бъдат много и хубавите пиеси. И нима трябва да се иска повече след първия сезон, през който българската Драма си извоюва законната половина от театралния репертоар?!

Сериозната грижа за издаване произведенията на българските писатели-класици възникна у нас още след Освобождението. Най-значителните от писателите на Възраждането, онези, които положиха основите на новата българска литература, приживе не можаха да видят събрани и отпечатани своите съчинения. Животът, а и смъртта на някои от тях, не им позволи да помислят дори за това. Едни, като Петко Славейков например, бяха широко известни; други - като Христо Ботев останаха приживе почти непознати. Боте вите стихотворения се разпространяваха в ръкопис из поробената българска земя. Незабелязани от тогавашната литературна критика, те бяха разпространени, както обикновено тогава става, от самия народ, за който бяха и написани. Ако смъртта не позволи на Христо Ботев да дочака изДание на своите произведения, Петко Славейков има щастието" да поживее и поработи още близо двадесет години в горещо мечтаната „,освободена“ България. Въвлечен в новите политически борби, той не можа да намери сили и време да събере „скудните останки на своята поломена лира", както сам се изразява. Нещо повече. Той дори не доживя да види събираните от него с такава любов и в 183 продължение на цял живот народни пословици.