Библиографски раздел

Върху изколните структури в средновековната славянска проза

Free access
Статия пдф
2850
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Целта на настоящата статия е да предаде в обобщена форма резултатите от няколкогодишните ми изследвания върху някои видове ритмично-синтактични структури, срещащи се особено често в литературата на православните славяни от руските земи до Балканите, както и в някои други южнославянски области, по-специално в хърватската глаголическа област, през цялото Средновековие, чак до началото на модерната епоха. Не считам, че съм събрал изчерпателна доку ментация и преди всичко нямам намерение да поддържам каквато и да било определено становище. Бих искал даже да помоля читателя да обърне внимание преди всичко на фактите, а не на начина, по който аз ги представям и в някои случаи - обяснявам. Надявам се тези факти да станат обект на дискусия. В очакване именно на такава дискусия бих искал да предупредя изследователите да не обръщат внимание на евентуално допуснати неточности, а да се съсредоточат преди всичко върху същността на изследваните от мен явления, тъй като не толкова моите изследвания, колкото техният обект ми изглежда достоен за внимание. Уверен съм, че ако колегите-слависти се убедят във важността на посочената проблематика, други, по-добре от мен подготвени специалисти, ще успеят да и дадат още позадоволителна методологическа формулировка. Данните, които имам пред вид, могат да бъдат въведени, очертавайки в общи линии историята на моите изследвания. Моето любопитство бе привлечено от теоретическите и практическите наблюдения, които немалък брой слависти са посветили в миналото на формалната структура не само на староруската проза (върху нея и аз се спирам най-вече), но и на други литературни паметници - предимно български - от православно-славянската област.

1300 години българска държава

Библиографски раздел

Мястото на старата българска литература в културата на средновековна Европа

Free access
Статия пдф
3078
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Някои бележки върху „актовете” от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Карман

Free access
Статия пдф
3149
  • Summary/Abstract
    Резюме

    На г-н Франьо Шаниек дължим най-пълното изследване на текста на ак товете" от църковния събор на катарите в Сен Феликс де Караман: един текст, чийто произход остава неясен и който ние познаваме само посредством свиде телствуването на Бес, големия учен, който го преписва и транскрибира през XVII в. Освен въпроса за автентичността, по който в наше време няма вече ни какви съмнения, г-н Шаниек поставя и другия също така сериозен въпрос за ези ка на този текст. Трябва да се каже обаче, че в литературния труд на г-н Шаниет, който освен това е много ясен, проблемът за езика не заема централно място. Но трябва да се каже също така, че той е единственият учен, който си е дал сметка за истинското значение на проблема. Франьо Шаниек стига до заключението, че латинският език в частните ак тове от това време в Южна Франция е бил в периода на своя упадък", което прави съвсем нормално съществуването на грешки по латински в много доку менти от тази епоха. На второ място г-н Шаниек отбелязва, че „изразите от офи циалните документи translatare (преписвам, превеждам, прехвърлям) и transle tavit (той преписа, преведе, прехвърли) се срещат често в личните грамоти това време и в тази област". Г-н Шаниек не ни обяснява смисъла на глагол translatare изобщо, но преводът му на текста и примерите, които цитира от До Канж, ни говорят, че той мисли за значението преписвам. Проблемът се състои точно в това и Фр. Шаниек ни е посочил цялото му значение. От моя страна аз смятам, че трябва да се изтъкне най-напред факты че от V в. насам глаголът translatare винаги е имал двойното значение на пре веждам и преписвам. Двете значения остават равностойни по време на Средно вековието. 10 Тази равностойност и някои пасажи и особености на латинския език, които ни карат да бъдем недоволни от забележителния при все това превод на г Шаниек, предизвикват съмнения по повод съвсем ясното твърдение, че тук тал latare означава просто преписвам. Ще отбележим, че в този текст има наистив „абсурдни" латински форми, като например на първо място глаголът addux (доведе), който управлява един аблатив: in diebus illis Ecclesia Tolosana addi xit papa Niquinta in Castro Sancti Felicij“ „(в ония дни Тулузката църква довед папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс)"7. Също така формата рара № quinta със своето акузативно значение не ни изглежда съвсем правилна, дор ако можехме да я обясним като един „винителен падеж" според гръцкия начит на изразяване". Фр. Шаниек превежда: „през онези дни църквата в Тулуза дове папа Никвинта в крепостта на Свети Феликс" 8.