Михаил Храпченко

Идеите на социализма намериха отражение в литературата дълго преди Великата октомврийска революция. Техният общ характер, социалните източници, както и формите на въздействие върху художественото творчество бяха не само разнообразни, но често и разнородни. Ако говорим за литерату рата на XIX век, социалистическите идеи получиха един или друг израз в произведения на Хайне и Г. Веерт, на Юго и Потие, Херцен и Чернишевски, Шчедрин и Л. Толстой. Малко по-късно тези идеи привлякоха дълбокото внимание на Р. Ролан, А. Франс, У. Морис, Б. Шоу и много други писатели. В края на века, в началото на своята творческа дейност (1895 г.), Ромен Ролан убедено изказа мисълта за историческото предназначение на социа лизма. „Ако все още има - пише той в дневника си - надежда да се избегне гибелта, която заплашва сегашна Европа, нейното общество и нейното изку ство, то тая надежда е в социализма." Убедеността на Ролан не беше изолирано явление - подобни мисли са изказвали и други художници на словото.

Историко-материалистическият подход към обществените явления е един от най-важните принципи на марксизма-ленинизма. Този подход се отличава В основата си от историческото разглеждане на социалните процеси, присъщо на много идеалистически школи от XIX в. и на съвременната буржоазна ис ториография. Историческото изучаване на литературата от позициите на марксиче ската методология, дало огромни резултати, епредизвиквало и предизвиква постоянни нападки от привържениците на иманентното изследване на естетичес ките обекти. Но това в никаква степен не прави по-убедителни собствените им теоретически принципи. И докато различни школи, защищаващи автономността на изкуството и иманентния му анализ, след кратковременно съществуване една след друга потъват в забрава, историко-материалистическото изучаване на художествените явления продължава успешно да се развива и усъвършенствува. Разрастването на тази област на знанието е свързано преди всичко с все по-широкия обхват на историята на световната литература, сетне с диференцирането на главните направления на изследването и накрая със задълбоча, ването и усъвършенствуването на неговите похвати. През последните десетилетия обект на марксическо изучаване стана литературата от най-старите пе риоди на нейното формиране до развитието й в съвременната епоха, в наши дни. Това изучаване засяга не само зрелите, вече формирали се литератури, но младите, новосъздаващи се литератури на Азия, Африка и Латинска Аме рика. Преодоляването на историческата фрагментарност на научното познаИ ние се свързва уверено с разширяването на неговите географски граници. Многообразието на видовете и форми литература, сложността на нейните връзки с обществения живот правят възможни и необходими различни пътища за изучаването й, които се намират същевременно в определено единство, обу словено от единството на марксистко-ленинската методология. Сред основните направления на марксическото литературознание ярко се откроява и сторико-генетическото изследване на литературните явления, изучаването на техния произход. Естествено е, че именно това направление се формира преди другите и досега заема водещо място в общата система от литературоведчески дисциплини. Без да се познават жизнените и социалните източници на литературното творчество, е невъзможно задълбочено да се разберат нито отделните художествени произведения, нито писателят, нито литературният процес. Разкривайки връзките на отделните художници на словото, на творчеството им с живота на определена епоха или различни исторически 2 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 17 периоди от време, историко-генетическото изучаване показва движението на литературата, смяната на едни литературни явления с други - тяхното взаимодействие и вътрешни противоречия, идейната, естетическата борба и историческата приемственост на литературното развитие.

Системният подход към природните и обществените явления привлича изостреното внимание на учени от различни области на знанието. За неговата същност и пътищата на прилагането му се водят оживени дискусии, разработват се и се задълбочават теоретическите му принципи, въз основа на него се правят конкретни изследвания. Наред с горещите поддръжници на системното изучаване на социалните и природните процеси съществуват и скептици, а има и такива, които негативно оценяват неговите методологически предпоставки и възможности. Някои учени-социолози са на мнение, че под прикритието на нов подход към социалните явления излиза в същност отдавна известният структурализъм в някои съвременни негови модификации, структурализъм, от прилагането на чиито принципи не са постигнати каквито и да било съществени научни резул тати. „Да се обновява" марксистко-ленинската методология - твърдят тези изследователи, - като се използуват структуралистки идеи, е не само неоснователно, но и вредно. Обаче съществува и друго мнение относно системното изучаване на обществените процеси. То се състои в следното: дълго преди появата на структурализма като определено течение във философската и научната мисъл Маркс, Енгелс и Ленин правят задълбочени изследвания на структурата на различни страни и явления от обществения живот и на техните системни връзки. Ето защо Няма никакви основания системният подход да се разглежда като завоевание на съвременния структурализъм и негово достояние. Очевидни са принципните различия между системния анализ, извършван въз основа на марксистко-ленинската методология, и анализа, провеждан в духа на „ортодоксалните“ структуралистки концепции. Това, което може да се нарече марксически системен подход, не е нов метод, а е конкретизация и понататъшно развитие на принципите, разработени от основоположниците на марксизма-ленинизма, конкретизация и развитие, които се съобразяват с новите процеси и проблеми на съвременната социална действителност. Второто становище ми се струва по-близко до истината. При оценяването на различните мнения за системните изследвания трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че изучаването на структурата, на системните връзки е важно направление в различните области на естествените науки. Това подчертава не само взаимодействията, съществуващи между обществените и естествените 46 науки, но и някои общи тенденции в тяхното развитие, които, разбира се, ни наймалко не приглушават своеобразието на отделната наука.

Художественият образ е едно от най-важните вътрешни начала в изкуството - начала активни, динамични. Различните страни на образното усвояване на света са разгледани подробно в нашия печат. Публикувани са немалко книги, статии, отнасящи се и до теорията на художествения образ. Но странно нещо - за разлика от динамичния характер на самия образ неговото съвременно теоретическо осмисляне се намира в състояние на доста устойчива вътрешна инертност. Поня кога, след като човек прочете отделни трудове, посветени на теорията на образ ното творчество, започва да му се струва, че тук всичко или почти всичко е вече изяснено, изследвано и трябва само да бъде почтително усвоено от „потребителите" на теоретичните изследвания. Едва ли е нужно да се доказва обстоятелствено, че нещата далеч не стоят така. Пък и това противоречи на живия процес на развитието на теорията. Представите за изчерпаност на проблема се дължат до голяма степен на следната причина - че нови идеи в тази област се появяват сравнително рядко. Разсъжденията на много автори най-често упорито се повтарят едни други, образувайки някакъв затворен кръг. Синодикът от „безпогрешни“ истини, който се е утвърдил в теорията на художествения образ, съвсем не стимулира действеното обобщение на творческата практика и затруднява сериозно придвижването на изследователската мисъл напред. Според мен теорията на художествения образ в значителната си част е „заседнала" в постановките, разработени от Хегел преди сто и петдесет години. Ако подходим трезво-аналитично към съвкупността от най-разпространените сега възгледи за образното творчество и ги съпоставим с естетическите възгледи на Хегел, такъв извод съвсем няма да ни се стори парадоксален. Без съмнение редица идеи на Хегел относно образното усвояване на света запазват положителното си значение и в наши дни. Обаче съвсем не можем да отречем и факта, че много неща в неговата естетическа система са изгубили живия интерес, непосредствената си стойност. Теорията на Хегел за образното творчество не е в състояние да обясни един твърде широк кръг явления в световното изкуство, особено развойните процеси на художествената култура от XIX и ХХ в. И в това няма нищо чудно. Освен всичко друго тези процеси не са били и не са могли да бъдат обект на теоретическо осмисляне от страна на немския философ.

Понякога сближават или дори смесват художествения образ с образа като непосредствено отражение на предметния свят, на жизнените процеси в човешкото съзнание. При това се подчертава общото у тях - пряката им адекватност на действителността. Обаче тези явления не само не са еднозначни, но в известен смисъл са и нееднородни. Докато образът в неговото първично, общогносеологи ческо значение представлява снимка на околния, наблюдаван от човека свят, художественият образ е резултат от сложна преработка на жизнените впечатления, наблюдения. Неговата същност зависи преди всичко от това, че той съдържа обобщение на действителността, на човешкия опит. С това са тясно свързани своеобразието, характерът на адекватността между художествения образ и развиващата се действителност. Значителното образно обобщение неизмеримо пошироко и по-дълбоко схваща жизнените явления, отколкото непосредственото им възприятие. То разкрива в тях начала, които запазват значението си в продъл жение на много дълго време, дори често в продължение на много векове. Но художественият образ нерядко изразява и илюзии, обществени предразсъдъци, заблуди. И това е също своего рода обобщение на социалния, психологическия опит, което възниква закономерно при определени исторически условия. Ето защо проблемът за адекватността между художествения образ и действителността е твърде сложен и се решава различно от въпроса за съотношението между жизнените процеси и „първичния" образ. В различни свои особености първичният" образ и художественият образ се разкриват като съществено различаващи се един от друг феномени. Образното усвояване на действителността е особена и важна област от духовната дейност на човека, на която е присъща поразителна многоликост. Но как в тази многоликост, в необикновеното богатство на нейните форми да различим основните качества на художествения образ, които дават възможност да се открият много негови разновидности, които нерядко малко си приличат? Иначе казано: къде есъщността на художествения образ, каква е неговата социално-естетическа функция? Изглежда, че е най-просто да се тръгне по следния път: трябва да се намери някаква равнодействуваща на различните му реализации, някакъв общ знаменател и после в зависимост от необходимостта - да се прибави към него един или друг конкретен „числител“. В резултат, можем да се надя ваме, ще бъдат характеризирани както най-важните черти на художествения образ, така и качествата на отделни негови видове. Обаче, ако разгледаме отблизо този път, ще видим, че той не само емного труден, но и съдейки по всичко, не води до желаната цел. И не води до нея ето защо.