Ангел Ангелов

Името на Щайгер обикновено се свързва с т. нар. „иманентно тълкуване на текста". За да си обясним повече неща за Щайгер, необходима е една историческа реконструкция на пътя, довел до иманентния подход. Той не изниква от нищото, има съществен методологически при нос в разглеждането на литературното произведение и е същевременно крайната точка на един рязък мисловен обрат, започнал в края на миналия и началото на нашия век. Затова трябва да се върнем там. В немското литературознание през втората половина на XIX в. господствува, най-общо казано, позитивизмът, за който художествената литература е следствие, резултат или функция на по-високи инстанции, чийто характер може да бъде духовен или материален - например на жизнения път и влиянията (откъде го евзел") върху поета, на общата история, обществената среда, националния дух и т. н. На художествената литература се гледа „отвън" и от тази външна гледна точка тя се определя като пряко отражение или положително съответствие на извънлите ратурната действителност. Говори се много за окололитературните факти, самото понятие за факт се приема като нещо саморазбиращо се, не съществуват никакви критерии или ограниче ния - всичко може да бъде факт. Въпросът обаче, кое е художествен факт, какво прави тези произведения художествени, каква е същността на художественото качество, не се задава. Пробле мите на литературоведските изследвания са съсредоточени около, преживяното, наученото и на следеното" според известната формулировка на В. Шерер. Позитивистката история на литературата е построена върху каузалния принцип на един научен обективизъм, чиято най-висока цел е- пак по израза на Шерер - историята да бъде видяна като непрекъсната верига от причини и въздействия". Реакцията срещу позитивизма е поврат навътре", към самото художествено произведение; тя започва с принципно различен отговор на основния въпрос - какво е художествената литература? Началото е на Дилтай. За разлика от херменевтиката му неговата поетика, като психологи зира и субективизира художествените явления, проправя заедно с това пътя за откъсването на литературата от историята. Духът, фантазията и подхранваното от фантазията и разбирането преживяване приемат характера на прафеномени и на обясними единствено чрез самите себе си явления. „Въображението на поета се издига над времето и над съществуващите в него отноше ния...", казва Дилтай. А по думите на Ф. Шрих, един от представителите на духовно-историчес ката школа, която детайлно разгръща в своите изследвания основните положения на Дилтаевата поетика, най-високата цел на литературознанието еда се стреми да постигне вечната субстанция на човечеството, която извънвременна преминава през времената". Спекулативният, идеа листчески характер на тази естетика обаче, преодолявайки позитивисткия историзъм, съще временно малко се интересува от взаимоотношенията вътре в литературната творба. Тя се схваща като излъчване на общия дух на епохата, вниманието е насочено преди всичко към съдържанието.

В сборника „Традиция. Литература. Действителност" участвуват автори от различни страни, използуващи различни методологии и различни научни езици. В това отношение сборникът е привлекателно разнообразен, а 159 в друго - привлекателно единен. Накратко - сборникът е богат. Разбира се, не ебезупре чен като съставяне - някои неща биха могли да отпаднат, да се добавят други, а също като превод - някои статии биха могли да се преведат по-чисто. Отказваме обаче да заемем критична гледна точка, защото няма нищо по-лесно от това. Представеният огромен материал - цялостно развитие на старогръцката литература, обхващащо 15 века, и необозримият брой трудове върху него - обезсилват и правят ненужни възраженията. Едно нещо обаче трябва да се каже - това е първият преводен сборник от този род у нас, който представя богатството на литературознанието и защищава престижа на аналитич ното занимание с литература в културоложки план върху определен материал. Работата на преводачите и на редактора при неустанове ността на литературоведската терминология, при сложността на включените в сборника статии, изискващи не само познаването на гръцката античност, е била изнурителна и деликатна. Пред нас е книга, чийто текст ще въздействува именно поради успешното си изпълнение на български. Вособена степен това важи за преводите на Б. Атанасов, които позволяват да се долови в българския високата трудност на немските текстове.

Лео Шпитцер (1887-1960) е роден във Виена, която, казва той, по вре мето на неговата младост била изпълнена с възхищение от френския начин на живот. Самият той също бил заобиколен от френска атмосфера и на тази възраст си създал една макар твърде обобщена представа за френската лите- ратура, която му изглеждала като съчетание, наподобяващо австрийското - от сетивност и духовност, от жизненост и дисциплина, от сантименталност критически разум. В немалка степен това предопределило бъдещите му занимания. Вече почти шестдесетгодишен, Шпитцер си спомня как, когато заве сата се вдигала, за да започне представлението на някоя френска трупа и лакеят с плътния си равен глас, в който съзнателно се долавяла психологически пресметната оживеност, произнасял думите: „Госпожо, сервирано е!", сърцето му се изпълвало с наслада. В университета Шпитцер слуша лекции при един от най-значителните представители на младограматическата школа в езикознанието - Майер-Любке. „Моят велик учител Майер-Любке“, както го нарича Шпитцер. Но в лекциите по историческа граматика на френския език Шпитцер не откривал и следа от френския народ или от френския характер на езика. Той виждал как латинското а съгласно неумолимите фонетични закони преминава във френско е - рater pere, виждал как от нищото изниквала нова деклинационна система, в която ставало така, че шестте латински падежа се свеждат до два, а по-късно до един, научил също, че подобно насилие било извършено и с останалите романски, а всъщност и спрямо много от живите днес езици. За да обясни някоя френска дума, Майер-Любке я съпоставял с форми от старопортугалски, македоно-румънски, немски, келтски и палеолатински. На Шпитцер му се струвало, че докато говорели за френския език, самият французин зъзнел, изоставен вън на студа. Френският език не бил езикът на французина, а едно струпване от отделни, несвързани, безсмислени и смешни пре ходи - ако не се вземал предвид речниковият фонд, френската историческа граматика можела да бъде също така германска или славянска; и там се наблюдавали фонетични преходи и уеднаквяване на парадигмите.

Neohelikon" излиза два пъти годишно; комплектуваните само тематични томове са на много високо равнище. Списанието е основано с цел да подпомогне работата по големия проект „Сравнителна история на литературите на европейските езици", предприет под патронажа на МАСЛ. Издава се съвместно от Унгарската академия на науките и от „И. Беняминс" (Амстердам) и се ръководи от международна редколегия. Излезлите досега 19 тома се занимават както с историята на европейските литератури в сравнителен план, така и с отношенията на литератури, създавани извън европейския континент (Amerika Latina, IV/1-2). Настоящият том е посветен в основната си част на проведената през декември 1981 г. в Будапеща унгаро-американска конференция по въпроси на теорията на сравнителното литературознание. Онова, което веднага прави впечатление, е настъпателно-традиционният подход на американските компаративисти и по-свободното отношение спрямо съвре менните методи от страна на унгарските им колеги. Един вид обобщение на американските доклади са бележките на Henry Remak. Те дискутират две основни положе ния. Първото е съхраняването на хуманистичните ценности, утвърждавани досега от сравнителното литературознание пред лицето на дехуманистичния пристъп на деконструк тивистите против художествените произведе ния. Литературата за деконструктивистите е, казва Remak, езиково упражнение, зад което не стои каквато и да е действителност или човешка индивидуалност. Сравнителното литературознание се основава на сравнимостта на литературните явления, т. е. на тяхната непрекъснатост и свързаност. Ето защо не може да се работи с превърнатото от неотекстуалистите (макар да се отнасят до различни, и то не само литературоведски школи във Франция и в САЩ, двете названия - деконструктивисти и неотекстуалисти са за автора почти синонимни в определен смисъл като пример за антихуманистичен подход към литературата) във фетиш понятие за прекъснатост, с което самата идея за история на литературата е обезсмислена. Тя започва да изглежда абсурдна, тъй като непрекъснатостта като форма на историята е обявена за мъртва. Второ, критерият за утвърждаването на хуманистичните ценности трябва да бъде работата с литературното произведение. Съвършено необходимо е да се откажем от обсесийното натрупване на теории една срещу друга - теорията трябва да се изпробва спрямо текста. И освен това на всяка цена, смята авторът, теорията на сравнителното литературознание трябва да се изучава наред с изучаването на литературите. В края на своите бележки Remak обсъжда възможността да се прилагат в сравнителното литературознание, 162 което няма собствена теория, водещи методи, като се взема продуктивното от тях. Въвеждащата статия на А. Балакян „Срав нително литературознание и естетическа ценност" е посветена на парливия проблем за отношението между новите методологии ст 60-те години насам и художествената литература. Новите методологии, смята авторката, (структурализъм, семиотика, тематична кри тика, деконструктивизъм, неотекстуализъм) са прогонили естетическото отношение към литературата, те са престанали да гледат на литературата като на художествено явление, Подобен нехудожествен поглед към литературата е причина за внасянето в литературния анализ на сложна терминология, заста от други области и несъотносими с него. Методологиите на науките, превземащи те риторията на литературознанието, не отчитат като по правило естетическия фактор, а именно той е същностният за художествената творба, поради което не им се удава да се справят със своеобразната и сложност. Критиката на Балакян е насочена преди всичко към различните сфери на френското литературознание. Нейните възражения мо гат да бъдат сумирани по следния начин. Обезхудожествяване на творбата - анали зът се насочва към структурата и начините на нейното функциониране. Резултатът е от криване на различни значения извън областта на художественото - дълбинно психични, социални, идеологични, чисто лингвистични. Естетическите характеристики като формата, стилът, красотата се мислят за изкуствено наложен и върху творбата, затова отстраня ването им е условието да се разбере първич ната структура и значение на произведението. В последно време стильт и формата сасе превърнали в неотделима част от значението, а оценката в литературознанието е заменена с научната хипотеза, в която няма нищо литературно.

Concordia discors. II Barocco letterario nei paesi slavi. A cura di Giovanna Brogi Bercoff, La Nuova Italia Scienlifica, Roma, 1996

The first question pertinent to the subject of this study is: Did Auerbach and the other great Romance philologists work with a European consciousness and presuppose a common European horizon for their literary and linguistic studies from the very beginning? Or was this European consciousness formed gradually as a result of personal and social cataclysms? I was led to the conclusion that in addition to the First World War, the threat of another military conflict in the 1920s, mostly between France and Germany, also influenced the way part of the German Romance philologists rethought their academic pursuits. My purpose here is to find the main motive why Auerbach chose to use the non-disciplinary term "European philologists" and what he meant by that. I argue that Auerbach's European consciousness as a historical entity was formed in the 1920s, but his exile turned this consciousness into a standpoint. The second question is about the symbolic geography of European culture in the works of Auerbach. The synonymous use of Europe and Abendland distinctly reveals Auerbach's dual, both unifying and divisive, understanding of the identity and symbolic geography of European culture. If we accept the opinion that Europeans have been represented by Romance literatures for centuries, then the tasks of Romance philology as a European philology will become clearer and the cultural geography of Europe narrower. The cultural and historical identification of Europe and Abendland after the Second World War solidified the already existing division of Europe into two blocs. Literary history and philology divided Europe the relevant political doctrines did. The humanities also contributed significantly to the creation of values and attitudes, and an study of the former from this perspective gives us additional reason to assume that the agreement on the division of Europe after the Allied victory was not based solely on strategic interests.

The article is part of a research project in which I compare the view of Italy, presented by foreign painters, writers and travellers, with the view from within - by Italian painters, writers and thinkers. The period is 1815-1870. Do I task myself with answering the question: what kind of image of the Italian society, history and nature does Irving"s The Italian Banditti create? The stories are historically important due to the influence they exerted on their contemporaries both in the U.S. and Britain and in Europe. I compare the image of the Italian banditti with that of the Indians and I conclude that the Indians are not an image of the exotic in Irving"s work. I interpret The Italian Banditti as a testimony for the relevance of the theme of the bandits during the 1820s and as an element of the collective unconscious of foreign travellers that is "Italy". In my interpretation, the emphasis is on the premodern styles of life of the bandits and most of the locals, as well as on the manifestations of modernity in the behaviour of characters that are not part of the local populace. The approach applied to the stories is cultural-historical - I analyse the stories as social media that produce values, form attitudes and behaviours. Irving contributes to the stabilization of a notion of Italy that contains the past, present and nature. The grandeur of the past Irving attributes only to Antiquity. According to him, medieval despotism and gothic superstitions are the causes of the sad current state of Italy. Irving does not idealize the bandits; the attitude towards them is torn between horror and admiration, between understanding and condemnation. The category of the picturesque is most suited for the description of the unusual scenery that Italy possesses. I attempt to make a distinction between the picturesque and the exotic. I also draw upon the stories from Irving"s collections Bracebridge Hall and The Sketch Book, as well as upon his diaries and letters.

The article is written on the occasion of the state of emergency and the need for social isolation imposed in Bulgaria in relation to the pandemic caused by the COVID-19 virus. The author asks the question: which were the places for meetings in the Italian towns during the 14th century? The actual situation and our newly acquired contemporary experience are a stimulus to approach the everyday life of certain communities before the age of Modernity. The author interprets Decameron as evidence for social values, existing or in a process of formation in the middle of the 14th century in an Italian town-republic. He tries to establish relations between the text of Decameron and other evidence from that time in order to learn more about the worldview of the Florence inhabitants in their social diversity. He studies the contrast between the depictions of the plague pandemic and the earthly paradise, offering a detailed analysis of the background and the behaviour of the ten narrators in the earthly paradise. He investigates the propinquity between book IV of Filocolo and the framework of Decameron. Boccaccio depicts the plague in Florence as social anarchy and a moral decline. The earthly paradise in Decameron is a carefree state of youth, a harmony with nature – with the environment rationally organised by people. The earthly paradise supposes establishing good reason in the relations between people; equality between the community members who through discussion can reach a decision satisfying all of them; the shared communication also characterizes the earthly paradise. But the earthly paradise likewise reproduces the hierarchy of real sociality.

The book Anti/Modernität: Bilder des Exotischen und des Paradieses auf Erden in der ersten Hälfte des 19. Jh. in Europa deals with a social position in the first half of the 19th century in Europe, which is a reaction to economic and political changes, creating a feeling of insecurity and disharmony. Angelov defines it as anti-modern. What distinguishes his staging is that he does not develop this issue in the discourse of power. By looking at visual images and specific texts as social media, he challenges the aesthetic canon of modernity. In the line of the communitarian turn, his book is methodologically important and makes it possible, through a subtle analysis, to raise again the question of the problematic encounter with the other. The review seeks the context of Angelov’s research in Jauss’s hermeneutics.

I discuss three publications, which reject modern art and Modernity in general and which address an audience, broader than literature and art specialists. Two of the publications are in high-circulation newspapers, and the other is the text of a delivered speech. The time is October–December 1966. The authors are Emil Staiger, Robert Scholz, Michail Lifshitz. The three of them have Classicistic-oriented conceptions; their aesthetic models are in the past. They equally criticize modern art and literature as decadent. For all their three positions, what is determinant is the works’ subject matter; the art experiment is not a notion for them to discuss. Modernism in art is a demolition of the classical criteria for good, beauty, and truth; modernism does not elevate but degrades what is human. For Scholz and Lifshitz, Picasso, and cubism in general, creates formlessness, monstrosity, and deceit. I discuss the use of medical metaphors regarding art and society. A contra-factual speculation is suggested what the impact of Heinrich Lützeler’s and Kenneth Clark’s TV series in Bulgaria would be if the series of both the authors were broadcasted, and not only „The Civilisation” of K. Clark. An interpretation is given of Votier’s performances „Regardez moi cela suffit”, which Lifshitz entirely rejects. The reception of Lifshitz in Bulgaria is considered in Alexander Atanassov’s work „About a Modern Realism against Modernism”. I draw the conclusion, based also on some other investigations of mine, that both rightist conservative positions to the west of the Iron Curtain and Marxist positions in the East defend similar or the same aesthetic and social values.