Атанас Славов

The Autsider 1 - това беше заглавието на първата книга на двадесет и петго дишния общ работник и бивш член на анархистичния съюз Колин Уилсън, която излезе през 1956 г. в Лондон. Уилсън не беше сам. Със своето съчинение той излизаше от името на една група Радикално настроени млади английски автори, които си позволяваха да нарушат злат ното правило на всеки творец: да остави произведението си да говори само за себе си и правеха опит да изяснят теоретично какви са възраженията им срещу примирен чеството в буржоазната литературна традиция. Това обаче така шокира защитниците на добрия тон или както ги нарекоха по-късно „квадратните глави", че те им прикачиха задължаващото прозвище „гневни млади хора". Веднъж нарочени, гневните" направиха всичко възможно да оправдаят прозви щето си. Последваха декларациите, войнствуващите трактати, литературните скандали Страстите се разгаряха. „Гневните" издадоха обща антология с американските против ници на конформизма - представителите на така нареченото „бито поколение". Квад ратните глави“ не оставаха длъжни. Личната трагедия на Норман Майлър, който уби жена си, бе прикачена като конска опашка на флага на течението. ΤΟ Но ето че миналото лято един от „гневните" - Кингсли Амис, излезе в страниците на „Енкаунтър“, обърнат към изминалото десетилетие, за да ни признае, че.. .......една заран цялата пукотевица просто отшумя и безшумно изчезна и ние всички се изпра вихме ограничени в естествените си рамки да бъдем съдени отново единствено творческите си качества". И той се впуска в остра критика против филистерското многословие, което е пренадуло и извратило нещата. 2 На изхода на десетилетието сам Колин Уилсън осъжда увлеченията си по празните големи фрази и теоретическото опростителство на конфликтите, които търси в обществото. 3

Тя е толкова млада, че още се спори около името й. Но се стреми да върви в крак с всяка друга наука. Върху бю рата на хората, които се занимават с нея, стоят ръководства и справочници по ди ференциално смятане, висша математика, теория на информацията, психология физиология; картотеките им са пълни със статистически данни от масови тестове, фонотеките им гъмжат от записи, в лабо раториите им магнетофонът се измества от сложните апаратури на широкообхватните Звукови спектограми. Само за няколко го - дини тези хора извършиха огромна рабо та по разчистването на метафористиката в термините и представите, които са господ ствували досега в нашите познания за стиха: днес еустановено експериментал- но, че обективно ударената гласна не носи никакво ударение и обикновено най- Ударено се произнася не звукът, който ние чувствуваме ударен; че звуковият поток обективно е неделим и не се обособява нито в срички, нито в думи, че самият Звук не е еднороден, а представлява цял букет от звуци, в който никой още не може да установи точно как нашето ухо успява да разпознае това, което му трябва. Както виждате 150 - пълен хаос цари даже в нашите представи за физическата природа на стиха. Янакиев смело слага кръст на всичко, което е било досега, и предлага да се за почне от А и Б: пълно скъсване със се гашната метафористика в термините, при лагане на изключително научни методи, разчитане единствено на логиката, точ ните формулировки и боравене само с материални и ясно различими за всекиго съставки на стихосложението - ето прин ципите на Янакиев. Като истински човек на науката, той смята, че първата стъпка трябва да бъде абсолютно точна, макар и Малка и твърде далеч назад от онова, което интуитивните проблясъци на естети и кри тици досега са ни дали по пътя на проникване в дълбините на поетическите Тайни. Първата му крачка е да изучи - ако Може така да се каже - анатомията на стиха; да направи едно чисто структурално разглеждане на строежа на стихотворе нието, проучване на различните форми на ритъма и уточняване на термините, с които ще трябва да се назовават от тук нататък тези форми.

Очевидно е, че щом произведението на изкуството съществува обективно, т. е. бива възприето от нас като материален феномен (с други думи - като сложен организъм от реч, звуци, обеми, линии, цветове и пр.) иосвен това представлява произведение на изкуството доколкото във формите си отразява специфични моменти и форми на обективната действителност но своя специфичен начин: ние можем да подходим към него с основните оръдия на всяка наука : комплексната система от методи и способи на сравнение, подбор и класификация. Разбира се, тези методи се прилагат оттогава, откакто естетиката съ ществува като отделна дисциплина. Естетическите явления не лежат по повърхността на произведението на изкуството и следователно за разкриването им енужно прилагането на така наречените методи на сравнителния анализ. Тъй като по самата си природа закономерността е всеобща, независимо от това колко предмета и факта са привлечени (колкото повече, толкова по-добре, разбира се) в различните явления неминуемо ще се прояви тяхната закономерна „родственост“. Наблюдаването на множество явления по този начин ше позволи да се намери повторяемостта, т. е. първият признак на закономерността.

Във всички езикови общности съществуват две различни езикови системи: на Практическия съвременен език (нататък ПЕС) и Стиховата реч (нататък СР)2. В социалната практика ПЕС обикновено се употре бява при непосредственото общуване, а СР се свързва с текстове с потрайно значение. Последните могат да бъдат литературни и нелитературни: граматически и аритметически правила, закони от гражданското законодателство и други текстове, които трябва да се запаметяват. В художествената литература ПЕС намира място в така наречената „проза“, а СР в „поезията“.

„Аз чукам на вратата“ излезе в Лондон през 1939 г., слагайки началото на знаменитата многотомна автобиографична епопея, с която Шон О'Кейси увенча полувековното си творчество като писател-комунист. Именно с тазкнига О'Кейси оправда своето прозвище пред буржоазната критика на „Съз дател на най-грандиозната проза на английски език за века“ и „най-значителния драматург, който се е появил в Европа след смъртта на Стриндберг“ (Брук Аткинсън от „Ню Йорк таймс"); комплиментите на либералите: „Ирландски Достоевски“ (Ийтс); „създател на новата драма на низините... човекът, твърдо застанал на поста си“ (Дж. Б. Шоу) и определенията на марксическата кри тика в Англия и Съветския съюз: „писател-борец, служещ с целия си талант на народа“, „проникновен хуманист“ („Дейли Уъркър“, 10. VII. 1952 г.), „Изключителен майстор на словото“, „истински народен художник" (Исто рия на английската литература, т. III, стр. 646), „един от най-забележителните творци на съвременността" (Балашов, „Аз чукам на вратата“, Москва, 1957, стр. 20).

Ако ще трябва да посочим най-разпространените теми в световната поезия, темата на „Неразделни“ без друго ще бъде между тях: двамата млади се обичат, а родителите им не позволяват да се оженят. Но дори реалният свят със своите обществени отношения да им пречи да се свържат, няма сила, която да прекъсне духовната им връзка. В „Неразделни“ това се осъществява така, както се осъществява в „Ромео и Жулиета“. Момъкът и девойката се самоубиват. По-нататък Славейков следва линията на материалната конкретиза ция на духовното свързване на двамата млади, която забелязваме в повечето народни песни на тази тема: те се прераждат в две Дървета и сплитат клони. В продължение на 76 осемсричника (подредени по два на ред) Славейков умело следва познатия образец на немската сантиментална балада. След като обрисува физическата красота на двамата млади, той последователно описва пречките помежду им, чистотата на чувствата им, кървите на преждевременната смърт, нежния шум на листата, в които се превъплъщава любовният им шепот и т. н., за да завърши със сентенцията: „За сърцата що се любят, и смъртта не е раздяла... От всички народни песни на тази тема, които сме срещали, най-близка до „Неразделни“ е включената в сборника „Рано преди слънце“ на Й. Стубел с водещ ред „Либили се луди млади...“ Не може да се каже със сигурност дали именно тази песен е първоизточникът, но ако не — той ще е бил съвсем близък до нея. Така или иначе сравнението между „Неразделни“ и песента „Либили се луди млади“ (върху която ще концентрираме вниманието си оттук нататък) ще ни помогне много в разбирането на композицията на конкретната народна песен, а оттам ще даде представа изобщо за композиционните принципи на българската баладична народна песен — една област, която науката знае все още твърде малко. Още с първото четене ще се убедим, че „Либили се..." разкрива пред нас един напълно различен изобразителен свят от този на „Неразделни“. В тройно по-малкия си обем (27 осемсрични стиха) народният певец не описва ни една конкретна ситуация, свързана с развитието на любовта на младите, с физическия им вид или пречките за събирането им. В песента няма нито рими, нито видими строфи.