Николай Пършев

Ако имената и творческото дело на П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Л. Каравелов Други възрожденски писатели очертават най-ярките периоди във формирането на националната ни литература и култура, художественото извисяване на националното ни самосъзнание, то значителна роля са изиграли и различните издания на възрожденския литературен печат, които излизат през периода на 50-те и 60-те години. Те се превръщат в идеен и нравствен фокус на найпрогресивните обществени и културно-исторически тежнения, стават средище не само за литературна изява и утвърждаване на книжовния език, но и за изграждането на критико-оценъчни кри терии и принципи. Списания като „Месецослов на българската книжнина“, „Български кни жици“, „Българска старина“, „Общ труд“, „Зорница“ и др. независимо от моментите на неизясне ност в редакторската им политика все пак отразяват достатъчно последователно някои характерни тенденции в националното ни саморазвитие. Като пример на тази наша мисъл можем да посочим списание „Български книжици“. Твърде често неговият облик и характер зависят от редакторската политика и интереси, но въпреки това през годините на своето кратко съще ствование то отстоява просветителските възгледи на своите основатели - Българската община в Цариград. Времето от излизането на първия брой - 1858 г., до последния - през 1862, е наистина твърде малко за идейното и литературното укрепване на едно периодично издание, но в същото време достатъчно за спечелването на любовта и симпатиите на будните представители на тогавашната българска интелигенция, на читателите от различни социални и образователни групи. И макар че програмното обръщение към читателите на списанието излиза едва в първа книжка от втората годишнина, то трайните насоки в неговата културно-просветна мисия присъствуват в различните редакционни рубрики на всички броеве от първата годишнина. При разглеждане на първите наченки на литературнокритическо мислене, на художествено естетическа оценка по страниците на списанието, не трябва да забравяме, че това са първи прояви не само в това литературно издание, но и в националния културен живот на Възраждането. Тези първи наченки са съвсем лаконични, не притежават ясна жанрова диференциация - това са кратки редакционни бележки, уводни думи към някои от публикуваните литературни произведения, отговори на редакторите на различни читателски писма. Можем да посочим имената на Д. Мутев, Ив. Богоров, Т. Бурмов, Т. Шишков и др. Но тяхната дейност иоценките им трябва да се разглеждат в контекста на конкретния литературноисторически период. Това са типични възрожденски представители, които са се занимавали с многостранна литературна дейност, техните интереси прехвърлят границите на художествената литература, занимават ги въпросите, свързани с развитието на книжовния ни език, с историческото ни наследство и др. При това не всички продължават своите литературнокритически занимания. В случая за нас е по-важно, че те са осъзнавали необходимостта от този род дейност за книжовното ни издигане във време, когато са се утвърждавали научните, естетическите и художествените кри терии на националната ни литература.

Петгодишното съществуване на сп. „Читалище" (1870-1875) е в тясна връзка с разви тието на националната ни художествена литература, с утвърждаването на трайни естетически разбирания сред българската интелигенция. На страниците му възникват спорове от най-различно естество - теоретико-литературно, драматургично, езиково и др. В областта на драматургията се подема спор между В. Друмев и П. Р. Славейков, от една страна, и Д. Войников, от друга; за художествените стойности на стихотворенията и басните в педагогическата литература се кръстосват мненията на Н. Бончев и габровските учители; възникват разногласия за новобългарския език между Н. Геров (с псевдоним Пан Мушак) и М. Дринов. Заради дръзкия си диалог за преобразования в областта на църквата редакторът на списанието Т. Икономов трябва да дава обяснения на страниците му. Най-вече в областта на литературната практика то получава заслужени критически нападки от представителите на революционния печат. Спорят помежду си и самите редактори на списанието поради противоположните си възгледи и позиции. Втората годишнина се редактира от Л. Йовчев и Т. Икономов, първият - крайно религиозни убеждения, а вторият - атеист, известен като „антихрист". Когато Т. Ико номов публикува написаната в материалистически дух статия „Мъртвото и живото на земята", Л. Йовчев в редакционна бележка под нея казва: „Ний оставихми обнародването на това мнение, за да научим читателите да слушат мисли, противни на техните, защото науката не е фанатик и защото ще имами случай да обнародвами и едно философско доказание за безсмър тието на душата. "1 И наистина Йовчев изпълнява заканата си и напечатва впоследствие статията, в която продължава да поддържа догматичните си убеждения, че човек се състои от тяло и душа. Здравата патриотична атмосфера, която създават редакторите М. Балабанов, Лазар Йовчев, Т. Икономов, П. Славейков, С. Бобчев и Д. Цветков, е подчинена на идеята за народно въздигане чрез доближаване на литературата до нуждите на българския читател. Всички тези най-чисти възрожденски пориви на нашите книжовници лишават откъм достоверност твърденията на някои автори за една нездрава, едва ли не откъсната от народния живот атмосфера, която служи на някаква творческа самоцел и крайно субективистични разбирания и оценки: „Любен Каравелов стал первым болгарским критиком... Это привело его к неизбежному столкновению со сторонниками теории искусства для искусства", группировавшимися около журнала „Читальня" (М. Балабанов, Н. Михайловски, Т. Шишков). "

Ранните творчески прояви на Ангел Каралийчев и по-конкретно неговата първа печатана творба в свободен стих „Орелът" (в сп. „Ученическа мисъл", кн. І, 1919 г.) е предмет на критичес ки преценки както от неговите връстници, така и от по-сетнешните изследователи на цялостното му литературно развитие. За своите първи литературни стъпки той в повечето случаи получава ласкави отзиви, обграден е с внимание и очакване. Списание „Ученическа мисъл“, където се появява първото му стихотворение, излиза под редакцията на гимназиалните учители Хр. Стоянов и С. Ганев в Русе в смутните години след националната катастрофа от загубата във войните. При разглеждане творчеството на Ангел Каралийчев във връзка с отпечатването на „Оре лът" се отминава една критична бележка, публикувана в списание „Ученическа мисъл през 1919 г. в кн. 2 и 3, с. 60. Това непретенциозно критическо мнение е първото утвърждаване на неговите творчески опити, а не както се отбелязва от някои негови изследователи: „През 1921 г. ...К. Друмев, ученик от десети клас, от Стара Загора, публикува отзив за „Орелът" и това е първата по-обширна преценка за младия автор" (С. Коларов. А. Каралийчев. Критически очерк. С., 1976, с. 9). Веднага след публикуването на „Орелът" в следващия брой на сп. „Ученическа мисъл се появява споменатата кратка по обем критическа бележка, написана от ученик от Търновската гимназия без подпис. Анонимността ни дава основание да предположим, че това е някой от познатите или близки на Каралийчев другари. От тази бележка се ражда и първият спор в творческото утвърждаване на поета, тъй като в края и редакторите на списанието поместват и своето мне ние. То е противоположно в критическите оценки и говори недвусмислено, че те вярно са доловили дарованието на бъдещия именит творец, загатнато в не толкова издържана, но привлека телна юношеска изповед. Още с публикацията на стихотворението, в няколко реда под него, редакционният комитет изразява оценката и положителното си мнение: „Б. Ред. К. Зад тия бели волни стихове се крие една буйна юношеска фантазия. На хубавата работа не и липсва дълбок смисъл и силно чувство." Ето част и от критичната бележка на съученика на А. Каралийчев, която се отнася най-вече към употребяваните езикови средства: „В първия брой на списанието бяха напечатани стихове на една буйна душа от нашите гимназисти."