Резюме
Имам предвид третото издание на коментара, съставен от Д. У. Лукас (Aristotle. Poetics. Introduction, Commentary and Appendixes by D. W. Lucas. Oxford, 1978). Ще започна medias in res. Още в самото начало на книгата си Лукас свързва Аристотеловите възгледи за трагедията с Платон. Това е важно, тъй като, както се знае, по този пункт изследвачите не са единодушни (срв. A. Gudeman. Aristoteles Пері поптi. Berlin u. Leipzig, 1934, 21 сл.), а яснотата по него е сериозно условие за правилната постановка на първостепенни по значение въпроси. Коментарът на Прокъл към „Държавата" на Платон съвсем ясно говори за философски спор относно драматическата поезия, което прави повече от странен факта, че това изключително свидетелство често се пренебрегва и въпросът за трагедията се свежда до дефиницията и в гл. VI на „Поетиката". Постановката на въпроса у Лукас е методологически правилна, и той неведнъж основателно подчертава, че в един или друг смисъл редица пасажи у Аристотел са възражения срещу Платон. За жалост доброто начало си остава само начало. По-нататък Платоновите текстове от „Държавата" не се използуват нито достатъчно пълно, нито достатъчно добре, и логическата връзка между тезите на двамата философи не се долавя с обективно възможната яснота. Така Лукас говори неизменно за „чувства" (emotions), което у него е причина за осезателна липса на конкретност. Защото Платон има предвид не всякакви чувства, а строго определени. Той говори за сьстрадание, ἔλεος (Res publ. X 606bc: ἐλεεῖν, τὸ ἐλεεινόν, ἐν τοῖς ἐλέοις), и 3а стpax, δεῖμα, φόβος, φρίκη (ΙΙ 386b: δεῖμα, δεινά, ἀδεῆ; 387bc: τὰ δεινά τε καὶ φοβερά, φρίττειν, φρίκη), когато иска да бьде конкретен, и за съчувствие, борла (X 605d), когато се изразява общо. Конкретността, която липсва у Лукас, е безусловно нужна, защото тя ни помага да преминем съвсем естествено от Платон към Аристотел, чиято дефиниция също упоменава състрадание, леос, и страх, довос, като загатва и за „тям подобните чувства", τὰ τοιαῦτα παθήματα. Пасажиτе от Плаτон (главнo X 605b-607e) нe са подложени у Лукас на анализ, водещ до същностни характеристики на посочените чувства, чиято поява тъй странно възмущава философа. Платоновата теза за неуместността на чувствата, с които зрителят реагира на страданията на героя, толкова ясно доловима в текста на „Държавата", остава извън зрителното поле на коментатора. Той не говори за нея, не дири основанията й, не търси връзките и с формулировките на Аристотел.