Димитър Кирков

Теорията на литературните жанрове има хилядолетна история, започваща от Аристотел, но въпреки това няма друга област в съвременното литературознание, която да съдържа толкова разноречиви съждения, противоречия и нерешени проблеми. В съветската наука съществува единодушното убеждение че въпросите на жанра и жанровата динамика в литературния процес са сред най-актуалните и същевременно сред най-слабо разработените. Ето няколко мнения от различни години: Г. Н. Поспелов - 1948 г.: „... жанровият проблем досега не само не е решен, но още даже не е поставен достатъчно правилно и отчетливо." 1972 г.: „Проблемът за литературните жанрове е много слабо разработен в съвременното литературознание. "2 И. К. Кузмичов - 1968 г.: „Жанровете отдавна чукат по вратите на критиката. "3 „Советское литературоведение за 50 лет" - 1968 г.: „По-малко активно изследване засега се води по проблемите на композицията, сюжетиката, жанровете. М. С. Каган - 1972 г.: . . в този раздел нашата поетика напред не отишла. 5 Л. Г. Якименко - 1973 г.: „Със съжаление трябва да се признае, че ние не разполагаме с научно обоснована класификация, нямаме99 общоприети кри терии за определяне на видовите различия вътре в жанра. " e Поредицата от подобни изказвания би могла да се увеличи значително. Към нея се присъединяват и изследователи от други социалистически страни — С. Игов, С. Волман, А. Ковач, засягащи състоянието на националните си литературни науки.

Наследството в областта на жанровата теория еизпълнено с противоречия, със спорове, които преминават през десетилетия и дори векове, с множество изключващи се възгледи и обобщения. Последните няколко десетилетия не изменят на тази традиция. Дори на пръв поглед пъстротата от мнения сега изглежда по-голяма, защото времето още не е отсяло редица случайни предполо жения, неаргументирани концепции, мимоходом подхвърлени идеи. Тук, разбира се, не бихме могли да се спираме на нетипични и самотно звучащи съвременни възгледи, които често пъти нямат никаква допирна точка помежду си и биха ни заставили да се впуснем в уморителни описания. Да се обхване противоре чивата съвкупност от изказвания за жанра, дори в рамките на едно национално литературознание за кратък период от време, е практически неизпълнима и, струва ми се, безплодна задача. Ето защо целта ни еда изтъкнем само някои насоки на теоретическо изучаване в тази област, които имат сравнително повече поддръжници и в които проблемите са получили по-цялостен и системати чен израз. Една голяма част от съвременните възгледи за жанра се изразяват като частни наблюдения в по-общи литературно-исторически изследвания и имат съответния по-малък теоретико-доказателствен обем. През последните години обаче в марк систко-ленинската литературна теория и особено в съветската и полската се наблюдава силна активизация в областта на генологията. Върху материал от различни периоди на литературното развитие се обобщават съществени черти на жанра и на закономерностите в жанровото развитие. Учението за жанра заема своето реално място като показател на дълбоки и важни изменения в литературния процес. Макар че „сумата от монографически работи, посветени на отделните жанрове, все още да не създава историческа поетика", то съвкупност та от отделни забележки, статии, студии, монографии и по-цялостни изслед вания показва една твърде внушителна картина на движение, на търсения в лите ратурната морфология.

Биографията на Никола Вапцаров може да бъде започната от който и да е Ден на неговия съзнателен живот. Такова нещо е немислимо при всяко жизнеописание, защото твърде рядко се среща подобно съвпадение между характер, мироглед и поведение, твърде рядко откриваме подобно единство във всички сфери на житейските прояви - от бита до поетическите полети, от семейните отношения до политическите борби, от най-дребните всекидневни случки до съдбоносните изпитания. Понякога казват: животът на Вапцаров е беден с външни събития, биогра фията му е скромна, в нея няма изключителни случаи, каквито намираме обикновено в битието на героите. Ранното детство в Банско... двете гимназиални години в Разлог... ученик в Морското училище...и сетне убийствен труд — в мукавената фабрика, в мелницата на братя Бугарчеви, по железниците, в Ека рисажа. Изключение от това сякаш равно течение на живота е неговото арестуване във връзка със Соболевата акция, интернирането в Годеч, съденето и оправДаването му. И изведнъж житейският път на Вапцаров се извисява, поема по най-големите стръмнини на времето, кръжи над главоломни пропасти и достига най-високите върхове на героизма в антифашистката съпротива у нас. Това „изведнъж крие недоизреченото: до голяма степен случайно. Но във всичко, което е зависило от волята и решенията на Вапцаров, няма случайности, както няма случайности в живота на истински героичните натури. Затова думата „изведнъж“ е неуместна в неговата биография. Подвигът на Вапцаров се оглежда във всеки ден от неговия живот, и ония последни мигове, когато готовността му да загине за идеята се превръща в трагична реалност, синтезират същността на цялото негово битие - и безцветните дни на безработицата, и съсипващия огнярски труд, и стоицизма при лични нещастия, и щедрото себераздаване. И всичко, което той е изстрадал, което постигнал в изграждането си като личност, което е отвоювал за човека.

Дървото на греха - това словосъчетание е предизвикало болка, жалба и срам у десетки поколения, родени и преминали земния си път в орбитата на хри стиянската култура. То е означавало твърде много, защото е сочело прелома в човешката участ, от който са почвали безмерни божии наказания, низ от грозни страдания, неизчерпаеми изкупления на никога неизкупимия първи човешки грях. Дървото на греха е разделяло жребия на човека на две неравностойни части - зад него е оставала райската благодат и божието благословение, а неповяхващите му листи са хвърляли мрачна сянка по целия безконечен път на съгрешилия в непослушанието си човешки род. Произнасянето на тези думи е предизвиквало мъчителен трепет, защото те са напомняли: оттам начеват всичките злини, оттам избликва изворът на неизброимите неволи, оттам тегне проклятието над нашия праотец и ще тегне вовеки веков. Този образ от библейската митология е жив в съзнанието ни, макар че сме се отдалечили на огромно разстояние от неговия първичен религиозен смисъл. Емоционалната дистанция, както във всички подобни случаи, поражда двойствено отношение към мита. От една страна, в историята със злополучното райско дърво са отразени същностни черти на трагичното човешко самопознание, с които са спекулирали, били са аргументирани, оспорвани, отхвърляни и чрез посъвършена историческа и философска интерпретация. Но тяхното ядро не може да не буди у нас патоса на сериозното. Същевременно съчетанието между метафизичните идеи и наивния сюжет, двусмислената връзка, която древната мисъл е установила, между всевалидното и конкретното, отчаяното посредничество между небето и земята, не са могли да останат незабелязани от присмехулното съзнание на критицизма. В основата на всеки мит, вкл. и на трагичните, е залегнала една дълбока ирония, която произтича от непосредното приближаване на различни същности, от директното персонифициране на общите идеи. Но тази ирония не е чисто отрицателна, в нея няма присмиване и цялостно отхвърляне. Надсмиването над мита, т. е. иронията към мита, е съвършено различно явление, което означава преоценка на погрешно изтълкувания човешки опит или ограничено разбиране на същността на мита. Над митовете обаче рядко се присмиват! В случая става въпрос за ирония, която е вътрешната спойка на мита. Тя върви ръка за ръка със сериозното, дори е предпоставка за неговото пълно разкриване, за щото поставя под съмнение всяко затваряне в рамките на мита, всяка индивидуализация и всякакво психологизиране в пределите на митологичното. Истинското, непосредствено религиозно-митологично съзнание, както и всеки първичен, наивен детски подход към мита нямат чувство за тази ирония и трудно на123 пускат границите на конкретното в митологичните образи и ситуации. Такова съзнание вярва на мита в прекия смисъл на думата. Но тъкмо нашата резервираност, нашето съсредоточаване върху идеята, а не върху сюжета позволяват даразкъсаме двусмислените връзки в мита, да го отворим към живота, да го проверим и преосмислим сред многообразието на житейските явления.

Голям творчески кураж бе нужен на Генчо Стоев, за да напише продълже ние на великолепната си повест „Цената на златото". Бяха минали повече от десет години и това произведение имаше вече своя социална биография. Мястото му в литературния процес бе незаменимо, то живееше в съзнанието на читателската публика като ненакърнима художествена цялост, защото в него достигнато удивително единство - дълбокият смисъл на историческите събития се оглежда изцяло в съдбите на героите, релефната пластичност и едновременно символната извисеност на образите хармонират на пречистеното, лапидарно и многозначно слово. Нито един елемент не би могъл да се прибави или отнеме от естетическата завършеност на повестта, тя е такова монолитно словесно изваяние, в което и най-зоркото око няма да открие вътрешни пукнатини и противоречия. Ето защо самата поява на „Завръщане" - втората част на „Цената на златото" - бе известно предизвикателство към вече изградени естетически представи, към затвърдели впечатления и оценки. Новото произведение на Генчо Стоев трябваше да преодолява психологически бариери, при което поемаше обяснимия риск всеки негов колеблив звук да бъде драматизиран и преувеличаван. Подобна психологическа реакция бе възможна, защото „Завръщане“ носеше амбицията да се измери и свърже в съзнанието ни с един действително висок художествен образец, а това предполага строг естетически съд, в който потърпевши обикновено са новородените. Не ще съмнение, че писателят еимал представа за този риск, но е имал силата и да го приеме - и да спечели, защото е създал достойно продължение на първата си повест. „Завръщане" не е механично допълнение към „Цената на златото". В тази книга не откриваме лекомислено разгъване на сюжетните нишки от предишната повест, нито външно проследяване на исторически събития и индивидуални изживявания. Художествената завършеност в „Цената на златото" в същност не дава сериозни възможности за такъв повърхностен подход, а и целите на писателя не са били да коментира вече създаденото, да илюстрира историята или да строи празно занимателни фабулни ходове. „Завръщане" притежава свой идейнопознавателен център, който обединява около себе си целенасочено и последователно цялата система от художествени средства, за да оформи самостоятелния 74 облик на повестта. Но същевременно множество връзки ни отвеждат към „Цената на златото". Това са и няколкото общи герои, и единната човешка участ на централния от тях - Павел Хадживранев, и каузалността на събитията с техния идеен заряд, и близостта на стила - оная характерна генчостоевска фраза: пределно стегната и експресивно-афористична, в която словото еотмерено, метафорично наситено, богато с асоциации и емоционални внушения.

В първата част на тоя анализ разгледахме единството на „Цената на златото“ и „Завръщане“, което се изразява не само в пряко приемствените, но и в особените диалогични отношения на двете книги. Времето на големи общонародни идеи, на могъщи духовни пориви и безвремието на една безкрила действителност определят полюсите на художественото познание в дилогията на Генчо Стоев. Опитахме се да очертаем и основните принципи в поетиката на произведението, дълбоката връзка между художествена система и обект на изображение. В „Цената на златото" историята подкрепяше човешкото у човека, изгаряше мостовете назад - към робския морал и робската психика, опровергаваше илюзии, преобразяваше характери, издигаше високото и поваляше низкото. Историята твореше нов човек, който сам бе способен да твори свободно своята история. Чрез изпитанията и страданията времето носеше надежди и проправяше път към нови ценности. Но още първата фраза в „Завръщане" попарва тия надежди. Тук времето не подкрепя високите стремления на личността. Историята създава нови трагедии - на потъпканите идеи и поруганата нравственост, водят се нови битки с различни средства, и победите, и пораженията имат други стойности. Надеждите, родени от светлата трагичност на националната революция, тук са заменени от други чувства и други упования - мъчителни, но единствено възможни. Действието в „Завръщане“ се отнася към първите едно-две десетилетия след Освобождението, когато след съсипните и големите несбъднати пориви се появява полунезависимото Княжество България. Главен герой еПавел, големият син на хаджи Враньо, смелият и решителен поборник от „Цената на златото". Няколко незавършени сюжетни ходове от първата повест сега са доведени докрай и осмислени, мотивирано енеговото възкресение изпод развалините на църквата, съвършено пряк вид придобива внушението, че баба Гюрга е подкрепяла не само мъртвите, но едавала сила и на живите. Страстният републиканец Павел Хадживранев е княжески градоначалник в Пловдив, за да може негово височество да 1. Вж. Димитър Кирков. Цената на духовната победа. - Литературна мисъл, 1981, кн. 1, с. 74-104. 42 демонстрира единството на политическите сили в страната. Бившият въстаник е искра, отхвръкнала от битките за национална свобода в едно време, за което народният поет възкликва: „Как падат бързо в прах идеали!"