Климентина Иванова

Известно е, че голяма част от произведенията на старобългарските писатели не само се разпространяват широко сред източните славяни и преди всичко в Русия, но се включват органически в новото си обкръжение и заживяват собствен живот. Често те се изменят под влияние на условията и биват подлагани на значителна преработка. В състава на руските сборници от различен тип са достигнали до нас редица произведе ния, свързани с делото на славянските просветители. Значителна част от тях възникват в края на XIV-XV в., когато подемът на народностното съзнание в Русия след Куликовската битка предизвика повишен интерес към историческите въпроси. През средата или третата четвърт на XV в. възниква и един любопитен компилативен цикъл за началото на славянската писменост, в който руският книжовник е включил сведения за съдбата на славянското писмо сред западните и източните славяни. Централно място в ци къла заемат известията за живота и дейността на Константин-Кирил и преди всичко пространните извлечения от неговото житие. Компилацията, която ще наречем условно „За началото на славянската писменост“, е известна в науката, но е изучавана преди всичко като източник на сведения за началото на Кириловото писмо. В такъв аспект тя привлича вниманието на М. Погодин, който издава текста й. О. Бодянски също се интересува само от отделни вести в цикъла, без да търси зависимост между тях. Въпреки че познава три преписа от компилацията, О. Бодянски не я разглежда като самостоятелно цяло. Ив. Франко също публикува част от текста по Креховската палея, но се спира преди всичко върху Азбучната молитва. Целият цикъл не е бил предмет на специално проучване.

Всички изследователи на т. нар. „високи“ жанрове в старобългарската литература отбелязват, че агиографията и ораторската проза като жанрови явле ния не само се оказват изключително продуктивни, но са особено типични за средновековния тип художествено мислене. В тяхната структура се отразяват всички промени на естетическия вкус, а в съдържанието им се откриват ценни извори за историята на нашия народ. Като правило в центъра на интересите към агиографията стоят житийно-панегиричните творби на Евтимий Търновски. Те се изучават в най-различни аспекти - от строго езиковедски до теоретико-литературни. Въз основа на направените досега проучвания биха могли да се обобщят някои изводи за литературното дело на Евтимий, а също така да се поставят въпроси, които са разглеждани по-бегло или са засягани само периферно. Интересуващите ни въпроси по същество се отнасят към един проблем - какво е мястото на Евтимий като творец на агиографски произведения в историята на агиографския жанр. Какво ново внася той в житийната традиция и с какво се откроява сред съвременниците си така, че да заслужи онази оценка, която му дават неговите следовници: „По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.“ Всеизвестно е, че всеки творец отразява своята епоха или по-точно - нещо от духа на своята епоха. Това „нещо" може да бъде по-цялостно или тясно, да се докосва до същността или да „сече" перифериите, да маркира затихващи, кулминиращи или едва начеващи процеси. Ако трябва да характеризираме найобщо отношението на Евтимий към времето, коего го вмества хронологически, то той може да бъде определен като личност - аналог на своето време. Мястото на неговото дело в културното развитие е адекватно на мястото, което XIV в. заема в историята на Югоизточна Европа. Това последно в многовековната византийска цивилизация столетие обобщава нейните най-типични черти.