Пейо Димитров

„Надгробно слово за Киприан" от Григорий Цамблак неведнъж е будило интереса на славистите като художествено произведение и исторически извор. Едно от най-интересните произведения на българската литература от началото на XV в., важно свидетелство за духовните настроения непосредствено след падането на България под турско робство, за съжаление то не е оглеждано от такъв ъгъл. Въпреки че винаги е изтъквано сходството му с „Похвално слово за Евтимий“, приликата е търсена в аспект на художествена близост или като втора похвала за именит българин - съвременник на патриарха. В това отношение наистина надгробното слово еуникално произведение за деец от Търновската книжовна школа, съратник на Евтимий, пренесъл принципите и творческите търсения на школата в Русия. Историческата значимост на словото е виждана и в друга светлина - като извор за произхода и рода на Киприан. Народ ностната му принадлежност след категоричното заявление на Цамблак его же 860 НАШЕ Чтво изнесе не търпи съмнение, спорен е само родът му, който най-често се свързва с рода на Цамблаковци и Киприан се обявява за роден чичо на Григорий Цамблак. Податки за такива ce на изводи служат изразите: „рождешим нас отцемъ"3, употребен в смисъл, че младият Григорий епосрещал в Търново Киприана с „отеца", който го е родил и оць вашь, нжеплачи, нам предлежнтенна, брать бъаше нашем оцк, конкретно отнасен до родствените отношения на руския митрополит. Във втория израз думите нам предлежит вина" обикновено отминават без внимание, без да се обясни каква е „вината“ на Цамблак, че Киприан е брат баща му. Полемичната стойност на тези два израза се тълкува по два начина. По отношение на първия израз учени като архимандрит Леонид, 5 П. Соколов допускат употреба в смисъл на духовно родство, а в последно време Й. Холтхузен възприема и двата израза като указание за духовно родство между Евтимий и Киприан, родство между епископи (приеми за подобно не кръвно родство не липсват в средновековните извори). Холхузен посочва и конкретен образец - Надгробно слово за епископ Милетий Антиохийски“ от Григорий Ниски, където се изтъква духовното родство между епископите. В средновековните литератури подражанието на позната творба и ползуването на заемки от нея е обикната практика, нещо повече - първата се смятала за свещен историко-идеологически образец, а заемките и подражанието са означа вали опиране на твърда основа. По тази причина подобно тълкуване не е недопустимо и би когло да се възприеме, ако се опираше на вникване в контекста на изразите и на вярно разМриване смисъла на текста и творбата.

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.