Михаил Арнаудов

Трудът на Б. Ст. Ангелов, старши нау чен сътрудник в Института за литература при БАН, има за предмет българските книжовници от XVIII век, малко проучени или съвсем непознати на образованите среди у нас, макар и да представят значителен интерес за изгражда нето на българската литературна и културна история. Докато най-видните лич ности на тази епоха, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, са влезли отдавна в кръгозора на научните изследователи и на просветеното общество, бидейки разглеждани подробно и в учебниците по литература, по-скромните по заслуги, но все пак достойни за внимание техни предтечи, съвременници или най-близки последователи са оставали дълго време в сянка, въпреки ценните си приноси за развоя на книжнината ни и ръста на просветата или на националното и гражданското съзнание. Да се зачетат тези забравени труженици на перото, по-малки или по-големи звена във веригата на историческия процес, оставаше дълг на специалистите, заели се да проследят добросъвестно и правилно този процес. Трудът на Б. Ангелов идва да запълни тук една значителна празнина.

С Кирил Христов (1875-1944) се срещнах за пръв път през есента на 1896 г., когато аз бях студент във Висшето училище (Университета), а той беше отпечатал в сп. Мисъл и в отделна книжка своите П е сни и Въздишки. Той току-що беше се завърнал от Италия, гдето прекара около една година като студент в една морска академия, и беше подновил дружбата си с д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Каравелов и Алеко Константинов, в лицето на които имаше ценни покровители и приятели. Напуснал по-рано без време седми клас на гимназията, той идваше сега да издържи пропусналия си зрело стен изпит, за да се запише после във Висшето училище като студент по правото. Предмет на голямо внимание в литературните среди, той бе станал любимец на част от младежта със своята лирика, изявила страстния му личен темперамент и отразила индивидуалистич ните или социалните настроения на едно ново поколение, започнало да се отърсва от есте тическите предубеждения на по-старото. След пътуването си в Италия и в други западни страни Христов се спря за по-дълго в отечеството си, менейки разни чиновнишки служби, една от друга по-тягостни за него, при волята му за независим живот и свободно творчество.

В лицето на Ларошфуко трябва да виждаме не само големия писател, проявил в максимите и сентенциите си тънка наблюдателност и ориги нално остроумие, но и гордия светски човек, чийто девиз е „честта и сла вата“ и чиято дейност протича главно във военни предприятия и опасни заговори. Писателят тук се проявява сравнително късно, едва тогава, когато е загубена всяка надежда за успехи на политическо поприще и когато тежки разочарования и физически недъзи заставят волевия мъж да се оттегли в спокойно отдалечение от бурния обществен живот. Твърде показателен за истинското честолюбие на Ларошфуко е фактът, че за отпечатване на прочутия си сборник Размисли от 1665 г. той се решава когато е достигнал 52-годишна възраст и че поводът тук е появата - мимо знанието и съгласието на автора - на едно „лошо копие“ от ръкописа му, способно да даде превратно мнение за първообраза. За лаврите на писател той не е ламтял ни най-малко, макар да му са се удавали лесно стихове и да се е опитвал с успех в съставяне на мемоари. Истинското си прославяне той е търсел в подвизи с меча: военното изкуство той е смятал винаги „по-благородно и по-бляскаво“ от изкуството на словото. За да разберем не само това предпочитане, но и изобщо духовния лик на Ларош Фуко, потребно е да хвърлим бегъл поглед върху жизнената съдба на човека, заел такова видно място в литературната история на френския XVII век.

В книжка 2 на „Литературна мисъл, год. ІХ (1965), стр. 73-99, аз изнесох част от една биографическо-психологическа анкета за Кирил Христов, която засяга някои важни моменти от вътрешната и външната история на неговото поетическо дело. Сега предлагам друга част от тази анкета, с предимно биографически данни и с бележки за срещите ми и разговорите ми с поета. Важно допълнение към този материал би образувала преписката ми с поета, в която се засягат често въпроси от биографически и психологически характер, свързани с потеклото на литературните му произведения. Анкетата ми от 1914- 1915 г., продължена и в 1921 г., се отнася главно до детинството, ученичеството и ранния период на творчеството на Христов. Колкото и кратка, тя идва да допълни свидетелствата и признанията на поета пред други лица, както и публикуваното от него по тази част в разни спомени и статии. Дневникът ми с бележки за срещи и разговори с поета не е държан последователно, но той може да има някаква стойност като непосредствено отражение на мислено и вършено от поета. Колкото бегли и случайни да са тези бележки, те биха допринесли нещо за вникване в характера и в делото на една личност, която заема значително място в литературата ни от периода между 1894 и 1944 г.

Предлаганият труд, който изцяло има 312 стр., представлява важен принос към общото Литературознание у нас. Макар и по-рано да са били опитвани подобни изследвания от страна на писатели и учени, които са се инте ресували за българо-немските литературни отношения, проучването на германиста Сте фан Станчев има това голямо преимущество, че обхваща по-голям период от преводи и изследвания и че разглежда проблемите за про- никването и преценката на Гьотевите произ ведения у нас от едно строго критично и последователно прокарано становище. Особе ното в случая е това, че авторът навсякъде довежда възприемането на Гьоте в България 1.Ст. И в. Станчев, Гьоте в Бълга рия, част I, II, III. Годишник на Соф. уни верситет, том LVII и LIX София, държ. из- дателство Наука и изкуство, 1963-1965, стр. 150, 74 и 88. 140 в тясна връзка с цялостния процес на лите ратурния живот у нас, долавяйки зависимо стта на избора и на тълкуването на Гьоте вите произведения от характера и насоките на поетическото творчество и на литературните възгледи на българските писатели. Според това трудът на Станчев включва, композиционно погледнато, четири глави: 1. Преводи до Освобождението; 2. Преводи и литературнокритически гледища до Октом врийската революция; 3. Гьоте у нас до 9 септември 1944 г. и 4. Същата тематика в литература за Гьоте до последно време. Една подробна библиография накрая допълня ща стливо широкия план на изследването. Сам Гьоте, при своето всестранно литера турно образование и при бързото разпространение на произведенията му в множество преводи на разни езици, е имал неведнъж случай да се произнася върху значението на Литературното общуване между народите и върху смисъла и оправданието на преводите. Особено през последната епоха от живота си, когато Гьоте е бил вече един от най-признатите представители на родната си литература във всички културни страни, той е чувству вал все по-силно необходимостта да бъде включено делото му в обсега на новата „световна литература", като се направи тази Литература достъпна навсякъде, въпреки разнообразието на националните езици. Гьоте ратува страстно за внедряване на международна солидарност в името на общата художествена култура и на великата идея за побратимя ване на народите чрез изкуство и наука, способни да повишат човешкото достойнство.