Книжка-3

Някога Пенчо Славейков пишеше с искрено въодушевление за изначалните, дълбоко задушевни копнежи на художника: „Най-хубавият негов сън е сънят за живота му след смъртта“. В „автобиографичния очерк" за Олаф ван Гелдерн той казва, че сега поетът преминава в друга фаза на своя живот, за която приживе са били красивите му мечти. Жаждата на твореца да живее с хубостта и силата на произведенията си и след смъртта - ето за какво говореше Славейков. В неговите изказвания прозвучава познатата ни нотка на естетизъм, ала запазва се в тях и мънич кото златно зрънце на истината. Художникът се стреми да въздействува не само на читателите от времето, през което живее, а и в бъдещето - през другото време, което ще настъпи.

Малцина в нашата гражданска и културна история са имали такова силно обаяние сред най-широки кръгове от хора, каквото е имал Георги Кирков - неподражаемия Майстор на словото и делото в освободителната борба на работническата класа. Всички партийни дейци, които са били щастливи да работят с този вдъхновен борец за социализъм, ни рисуват Кирков като високо талантлив агитатор и пропагандист, неподражаем масовик - любимец на работниците, всепризнат тактик с трезв поглед за обществената действителност и неугасима вяра в бъдещата победа на социализма, непоколебим в борбата ръководител, с желязна воля и несъкрушима мисъл, пълен с творческа енергия, човек с универсална култура и многостранни дарби, отдал всичко за тържеството на своя светъл идеал. Буквално до последния си дъх Кирков живее и мисли за великото дело на пролетариата. Вече на смъртно легло, с мъка движейки езика си, той шъпне пред Васил Коларов: „Стягайте организациите, не оставяйте да угасне ентусиазма у масите!" А когато в последните минути не може да произнесе повече нито дума, остават да говорят очите му, които горят „с неземен блясък и страшна морална болка" - болката на револю ционер, който напуска борбата в нейния разгар.

„Главната линия на развитието се състои в това - литературата и изкуството винаги да са свързани с живота на народа, правдиво да отразяват богатството и многообразието на нашата социалистическа дей ствителност, да показват ярко и убедително великата преобразяваща дейност на съветския народ, благородството на неговите стремежи и цели, високите му морални качества. Така очертаната (в известния партиен документ на КПСС „За тясна връзка на литературата и изкуството с живота на народа") главна линия в развитието на социалистическото изкуство не е пожелание на отделна личност, а изискване на самия живот. Следвайки марксистко-ленинските принципни указания на комунистическите партии от социалистическите страни, творците на съвременното социалистическо-реалистическо изкуство се свързват все повече с народа, създават ярки художествени произведения, които вдъхновяват трудещите се за нови и нови завоевания в изграждането на обществото на социализма и комунизма. Въздействието на социалистическото изкуство върху съзнанието на милиони хора не само в страните, освободени от капиталистическия гнет, нараства. Тъкмо това тревожи сериозно идеолозите на империализма. На тяхна помощ в борбата против прогресивното изкуство дойдоха съвременните ревизионисти от Югославия. В съзвучие с волята на реакцията ревизионистите системно отправят нападки срещу партий ността на социалистическата литература и изкуство, срещу връзката на изкуството с народния живот, клеветят и отричат социалистическия реализъм.

Авторите, които са смъртни врагове на традиционния роман, имат, то се знае, самочувство на литературни революционери и новатори, за които не съществува нищо по-ненавистно от рутината, консерватизма, традицията. Но самосъзнанието, че си авангардист, е едно нещо, а реалното, обективно съдържание, резултатите от литературната ти работа - съвсем друго. Затова се стига до парадокса, че най-отчаяни „авангардисти" на практика кретат някъде в обоза на съвременния литературен процес и тяхното творчество наподобява боклукчийска яма, от която се разнасят зловония на гнилотата. Такъв особено моден писател е Самуел Бекет (ирландец по произход), чиито пиеси се поставят с рекламен шум и пред полупразни върху сцените на Запада и чиито романи се пропагандират от модернистичната критика като „гениален опит да се изобрази Пустото, Непонятното, Забуленото“, като „рентгенови картини на психическата отхвър леност на човек“ 2

У всеки истински майстор на художественото слово зрее голямата надежда, че оставя някаква диря в историята на литературата и го спохожда хубавото чув ство, че мястото, което са му определили съвременниците, е осигурено завинаги. Ала колко е превратна творческата участ на худжника! Колко бързо настъпват изненади... Случва се, че завидната и шумна слава на някои признати имена увяхва и заглъхва някак съвсем незабелязано, а споменът за тях събужда скептичното и прене брежително равнодушие на бъдните поколения. Времето казва своята дума и раз венчава едни, за да утвърди трайната сила на значителното у други автори, под ценявани или пренебрегвани приживе. Бъдещето понякога открива неподозирани естетически ценности у някои автори, към които съвременниците по една или друга причина са останали безразлични и незаслужено са ги онеправдали. Нима в миналото у нас не са се оспорвали художествените достойнства на произ ведения, които сега са в основата на националната ни литература? Често пъти огра ничеността на доктринерските класови подбуди, себичността на критиката, вкусов щината, партизанството или жилото на злободневието са слагали досаден печат върху творчеството на отделен художник. И чак след време неговите книги, изровени като златни зърна, блясват с неповторимите си естетически качества. Затова понякога се крие известен риск в оценката на съвременника, макар тя да е продиктувана и от найчисти подбуди...

Известно е, че цяло десетилетие преди да се появи първата стихосбирка на Георги Джагаров, в българската литература вземаше превес лирическата поезия. Като даваше емоционален израз на една велика епоха, много често тя черпеше вдъхновение от героизма на съпротивата. Близките и подалечни революционни събития, които подготвиха победата на нашия народ и му откриха пътя към бъдещето, придобиха необикновено очарование и се оказаха магнетическа привлекателна сила за твор ците. В продължение на доста години те останаха един от основните емоционални източници за повечето от тях - разбира се, преди всичко за тези, които взеха пряко или косвено участие в съпротивата и бяха направили от нея своя лична съдба, но същевременно и за такива, които бяха останали настрана от нейните сурови изпитания. Така, след като в продъл жение на десет години една от найважните теми на нашето изкуство за нима умовете и сърцата на мнозина от найДобрите ни поети и оплоди творчеството им с не малко вълнуващи творби, тя прозвуча като общо място в стиховете на други от тях. Ето защо, когато първото опиянение от победата остана назад и изискванията към художниците на словото нараснаха, съпротивата стана по-лесна, но същевре менно и много по-мъчна за поетическо пре създаване: лесна за онези, които се задоволяваха с постигането на настроение чрез преповтаряне на вариации върху една опоетизирана тема (защото имаха вече образци), и мъчна за всеки, който искаше да каже нещо ново, без да се ползува от чужди мисли, чужди образи и интонации. Тъкмо В този момент се появи и първата стихосбирка на Георги Джагаров - Моите песни".

Трудно и почти невъзможно е да се даде цялостна и завършена оценка на Славейков като поет и общественик, тъй като всяка по-съществена промяна в жи вота и литературата променя и създадения вече възглед за него. За да може да видим Славейков в светлината на нашето време, необходимо е отново да проучим основно живота и творчеството му. През последните 10-15 години беше направена сигурна крачка напред. Преди всичко беше обнародвано най-същественото от неизве стните му произведения, излязоха ня колко основни научно обосновани трудове върху обществено-политическата дейност итворчеството на поета, подготвен беше и един том с неизвестни спомени и писма. Всички тези проучвания ни помогнаха да видим П. Р. Славейков в ново осветление, да обхванем макар и приблизително онези мащаби, в които се е развивала неговата обществено-политическа и литературна дейност, да почувствуваме макар и отчасти грандиозността на епохата и величието на нейните представители.