Книжка-5

Христо Смирненски е от тези не много на брой писатели, чието творчество - през определен период - придобива принципно значение за развитието на българската литература. Със Смирненски се начена нов етап в нея. Той сложи началото на могъщото разгръщане на социали стическо-реалистическо творчество. Има писатели, които са създавали творби значими с идеите си. Те са се стремели към активно въздействие върху читателя, долавяли са точно пулса на обществените битки и са подтиквали движението напред. Такива художници-идейници - като нашия пръв пролетарски поет Д. И. Полянов - се появя ват обикновено в началната фаза на едно ново революционно движение. Но има и друг тип творци. Те са пленени повече от конкретното богатство на живота. Те повече търсят живото психологическо съдър жание. С артистичната си надареност те превъплътяват пъстротата и сложността на човешките отношения и стълкновения. Смирненски епоет който съчета в себе си мощта на идейното мислене и богатството на непосредното пластично съзерцаване на живота. Той създаде поезия, в която идеите се извисиха до най-високите помисли на епохата, а конкретните образи отразиха на предела на пълнотата очарователната сила и многоликост на действителността.

Проблемата за художествения метод на Христо Смирненски есложна. В нейното решение влизат отговорите на редица важни въпроси, които обхващат развоя на Смирненски като поет от началото на неговата дей ност, а заедно с това и развоя на пролетарската литература у нас преди да се появи авторът на „Да бъде ден!". Разбира се, тук ще трябва да се засегнат и въпроси за състоянието на българската литература изобщо през това време. В тая статия аз нямам възможност да се спирам подробно на всички тия въпроси. Ще се спра повече върху най-важния - въпроса за творческия метод на Смирненски в художественото му дело от 1920 година нататък, когато той се оформя като пролетарско-революционен поет, като проследя в главните му черти и неговия дотогавашен развой. Останалите въпроси ще бъдат засегнати повече или по-малко накратко.

Майсторите в една литература не са много. Колкото и богата да е тя, броят на тия, които чертаят пътя на нейното развитие, не е голям. Всеки значителен писател прибавя с творчеството си по нещо към националната литература, но решителен прелом в нея, чувствително обогатяване могат да извършат само истинските майстори на литературното изкуство. Трябва веднага да се разграничи: майсторство не значи само талант, макар че е немислимо без него! В последно време, откак нашироко се заговори за художествено майсторство, се наложи едно опростено, огра ничено схващане по този въпрос, според което майсторството беше отнесено изцяло или предимно към формалните категории, понякога го свързват изключително с лингвистиката. Дори може да се чуе да казват за някой наш или чужд писател от миналото: „Лириката му няма значими идеи, но той е голям майстор на стиха". В такива случаи се прави една твърде елементарна грешка: бърка се художественото майсторство с литературната техника, Техниката е елемент от майсторството, но тя не го изчерпва; то е много по-широко и по-богато от нея.

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти на народните ни зини към просторите на слънчевия ден на човечеството. Самото дви жение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено художествено въплъщение, способно с голяма сила и дълго да вълнува ума и сърцето на човека. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на творбите му е тъй дълбоко обобщило богатствата на българската литература от миналото и тъй ново и неповторимо звучи то, тъй кръвна и неразривна е връзката поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъдещето, щото изведнъж те предизвикаха „празничен ден на улицата на пролетарската поезия", утвърждавайки с непоклатима сила социалистическо-реалистическото направление у нас. Смирненски изведе нашата пролетарска литература не само до високите върхове на Ботев и Вазов, но и на ши роки я друм на световната пролетарска литература, обогатявайки национал ния ни влог в съкровищницата на световната култура.

Прекрасното, възвишеното, трагичното и комичното имат нещо общо - общото е, че всички те са естетически явления. И обратно, естетическо, взето изобщо - не съществува, то проличава винаги с определена своя проява като трагично, комично, прекрасно и т. н. В процеса на художественото усвояване на действителността от човека съществува винаги единство на общото (естетическото) и на особеното (прекрасното или трагичното, комичното и т. н.). Това съответствува на обективното естетическо богатство на действителността и на субективното богатство на духовния свят на обществения човек с най-разнообразната му практика. И колкото на по-висока степен от общественото развитие се е издигало човечеството, толкова по-силно се е разгръщало обективното многообрази е на проявите на естетическото и субективната човешка способност да улавя преходите, преливанията, тънката връзка между различните прояви. Този процес е сложен и противоречив, той не е праволинеен, а съществува с отстъпления и зигзаги, но от историческа гледна точка е важно да се подчертае тенденцията към разгръщане богатството на естетическото и към разширяване на неговото многообразие. Древните гърци са умеели с детска непосредност, с неповторима художествена сила и свежест да предадат чистата „ненакърнена“ от никакви колизии и лишена от най-малките петънца на трагичното красота (спом нете си Венера Милоска или Аполон). За античния художник трагичното ечисто трагично, за него в трагичния характер няма никакви нетраге дийни" примеси на комизъм.

Не може да има никакво съмнение, че Третият конгрес на Съюза на съветските писатели ще бъде от огромно и трудно оценимо значение не само за съветските писатели и литература, но и за световните прогресивни писатели и литература, особено пък за писателите и литературата от страните на социалистическия лагер. Ние в Народна република България сме дълбоко убедени в това и следим с голям интерес започналата се подго товка на Третия конгрес, в това число и откритата в брой 96 на „Литературная газета" предконгресна трибуна за творчески изказвания по задачите и значението на конгреса. се Статията на Дмитрий Еремин „Важнейший принцип социалистического реализма" поставя наистина важни въпроси във връзка с уставната фор мулировка за социалистическия реализъм, според която от художника изисква „правдиво, исторически конкретно изобразяване на действителността в нейното ре волюционно развитие". По-специално Дмитрий Еремин критикува статията на Е. Тагер, пуб ликувана миналата година в кн. 4 на „Вопросы литературы", като отбе лязва, че тази статия е опит за теоретическо обоснование на известното решение на Пленума на съветските писатели относно някои изменения в устава на Съюза. Дмитрий Еремин разглежда критически възгледа на Е. Тагер, който приема правдивото изобразяване на действителността, както и изобразяването й в нейното революционно развитие, но отхвърля историческата конкретност.

Освободителната руско-турска война през 1877—1878 г. беше посрещната от нашия народ с безкрайна радост и дълбока признателност. След ужасния погром на Априлското въстание от гърдите на покрусения народ се изтръгна въздишка на облекчение. За неговата свобода идваше да пролива кръвта си великият славянски, руски народ. И този път, както и по време на Кримската война, големият народен поет и борец за българска национална независимост и свобода Петко Р. Славейков е в първите редици на борбата, в помощ на руските освободителни войски. В очакване на войната Славейков пише бунтовни песни, съчинява стихотворения за посрещането на русите-освободители, подготвя учениците си да ги пеят. Той държи вдъхновена реч пред гражданите на Стара Загора в деня на Кирил и Методий и безстрашно, пред очите на турците им казва да очакват свободата, която ще дойде от изток води упорита борба със старозагорските чорбаджии, организира сърдечно посрещане на руските освободителни войски в града.

Неотдавна излезе от печат труда на В. Сл. Киселков „Проуки и очерти по старобългарска литература“ (Издание на БАН. Институт за българска литература, 1956). По въпросите на старата ни книжнина, общо взето, малко се пише, затова тази книга буди интерес и привлича вниманието на читателя. Васил Сл. Киселков е един от малцината наши всеотдайни и упорити труженици, който отдадоха всичките си сили в изследване само на една област - старобългарската литература. С голяма любов и постоянство той работи години наред върху старата книжнина и даде на науката Многобройни сполучливи преводи на найранните български литературни творби, написа и редица научни и популярни статии. Най-важните от тях Киселков издава в последното си обемисто произведение „Проуки и очерти. ... Така книгата му се явява като резултат от многолетен труд. Авторът обаче не е събрал механично старите си статии в един сборник. Той е извършил над тях допълнителна научна работа, като ги е прегледал и обработил от ново гледище, с оглед на нови мисли и факти, а също така е написал и нови очерци. Затова трудът му в много отношения може да се разглежда като ново произве дение.

Защо мисълта напуща главата на поета вече въоръжена с четири рими, отмерена в стройни еднообразни стъпки?" на отговора на този въпрос, зададен от им провизатора в Египетските нощи" на Пушкин, е посветена новата книга на изтъкнатия съветски литературовед и сти ховед Л. И. Тимофеев. Авторът се заема да разреши един изключително труден въ прос - въпросът за естетическите каче ства на стиха. Но преди да навлезе в същ ността на своята задача, той резюмира накратко достиженията на съвременното стихознание. Авторът посочва наред с това, че главната причина, поради която различните теоретици на стиха и досега все още не са успели да обяснят неговата есте тическа същност, еизучаването на стиха откъснато от общите проблеми на литературното творчество, „изолираното разглеждане на отделните елементи на стиха, в резултат на което от зрителното поле на изследователя изпадат и взаимовръзката на тези елементи, и тяхното реално звучение в цялостното единство, в художественото произведение". Мнозина изсле дователи се опитват да възстановят есте тическата значимост на стиха, като приписват на отделните му елементи самостоятелна естетическа стойност. А това, както показва практиката, води винаги до Формализъм.