Книжка-4

За историческия VII конгрес на Българската комунистическа партия не може да се говори или пише без чувство на голяма радост и патриотична гордост, тъй като тоя конгрес придоби изключително значение както в историята на нашата партия, така и в историята на българския народ той се издига като гранитен камък в нашето социалистическо строителство, приключвайки един етап от него и откривайки нов, по-висок; той разкри широките и светли перспективи на по-нататъшното наше обществено развитие. Седмият конгрес еот огромно значение за развитието и на нашата наука и култура, на литературата и изкуството. В изнесения от др. Тодор Живков доклад на Централния комитет, в доклада на др. Антон Югов по директивите за третата петилетка беше направен научен, марксистко-ленински анализ на развитието на нашата страна от VI конгрес до днес, бяха набелязани огромните достижения в областта на нашия обществен, икономически и културен живот и въз основа на тия достижения бе набелязана и перспективата за по-нататъшното светло наше развитие.

Излизайки от своя творчески опит, от събраното богатство в наблюде ние, в разкриване на живота и пътя на човека, писателят, струва ми се, би казал по-съществени съображения и открития по въпросите, които днес ни вълнуват. Той би се доближил с по-голямо право до вътрешния смисъл на такива проблеми, като връзката на реализма със социализма в миналото и днес, съдържанието и формата на художественото произведение, метода и мирогледа, положителния и отрицателния герой, езика и стила, с една дума, би могъл да разкрие част от истината за творческия процес, което понякога избягва от съзнанието на специалиста - критик, теоретик и литературен историк. Няма съмнение, че без марксистко-ленинска идеология, без ясни естетически и социални възгледи, писателят не може да се справи с крайно сложната карта на действителността, да твори и едновременно да проверява правилността и правдивостта на това, което изобразява, образите, характерите, отношенията, целия сбор от въпроси, които се роят в главата му като пчели около кошер. Социалистическата идеология за нашия социалистически писател би трябвало да се смята като нещо основно, решаващо за неговото творчество. Той ще прави грешки - защото теорията не може да го направи безпогрешен - но ще се учи от грешките си и ще върви напред.

В естетиката и по-специално в литературната теория понятието типизация се употребява в различен смисъл, с различен обсег. Най-често то се свързва с характеристиката на героите в белетристиката, драмата, стихотворния епос и означава създаване на типове, т. е. на герои, характерни представители на своята среда и класа, на своя народ. Но да се създаде един тип означава не само да се разкрие социалната същност на героя, а и да се очертае цялото му индивидуално своеобразие. Следователно типизацията включва в себе си и индивидуализацията. Наистина В литературно-критическите статии често се говори отделно за индивидуализацията, за да се подчертае относителната самостойност на формата и по-специално на конкретно-индивидуалното в типа. Това обаче не означава, че индивидуализацията се извършва отделно, след като авторът е „разкрил“ типичното у своя герой. Такава „допълнителна", „лоша", според думите на Енгелс, индивидуализация в никой случай не може да оживи схемата, мъртвата абстракция. Единството на индивидуално и типично в характеристиката на героите ене само краен резултат, то е единство и на самия творчески процес.

Извисяването на Смирненски като безспорен връх в революционнопролетарската ни поезия след Първата война има своята подготвителна история, своя период на постепенно съзряване и усвояване на ония жи тейски закони и социални истини, които сетне определиха цялото му краткотрайно по време, но епохално по съдържание дело. Затова и проследяването на неговия ранен път е наложително и важно, то ще ни покаже формиращата роля на големите събития на времето, историческия смисъл и закономерност на неговото развитие от автор на безобиден юношески хумор в смел трибун на революционното настъпление. И именно отрязъкът от време между 1917 и 1920 г. е необикновено богат на огромни обществени преобразования, изменящи физиономията на цялата наша планета и пречупващи се в бързото преустройство на мисленето и чувствуването на милиони отделни индивиди. Революционните събития нахлуваха като стихия, неочаквана и неканена, принуждаваха към решение и към действие, не позволяваха безгрижно отношение към живота, спокоен житейски оазис. Трусовете на Октомври достигаха до всеки дом и всяко семейство, тревожеха и вълнуваха, тласкаха хиляди довчера пасивни хора на улицата, на борба за мир, свобода и хляб. И у нас, както по света, народният глас се надигаще все по-силно срещу безсмислието на унищожителната война. Той намери най-красноречив израз в движе нието на войнишките маси, изоставили фронта и обърнали щиковете срещу вътрешния враг, който ги присрещна с немска артилерия при Владая, подавяйки в кръв техния поход към свободата. Това бяха огромни уроци за младия поет, чиято психика се формираше под натиска на съби тията в съкратени срокове.

Интересът към литературното наследство у нас напоследък видимо расте. И това е напълно закономерно. Колкото повече напредваме в изграждането на нашата социалистическа култура, толкова по-силно ще усещаме необходимостта да използуваме по-пълно онова, което народните маси и израсналите из недрата им хора на литературата и изкуствата са създали и са ни оставили. Буржоазията се отнасяше пренебрежително към културното наследство. Само отделни нейни представители, с по-широк поглед за общественото развитие, проявяваха любознателност и уважение към културата на миналото. При господството на буржоазията в нашата страна проблемите на литературното наследство не се разработваха по-системно, не се полагаха организирани държавни грижи за запазване на архивни и други документи; всичко, по което бъдещите поколения биха могли да съдят за дълбоките съкровени въжделения на народа и за народните борби, или се унищожаваше направо, или се предоставяше на разрушителната дейност на времето. Много малко се съхраняваше по нещо и то се използуваше главно за националистическа и шовинистическа обработка на масите.

От запазеното ръкописно наследство на Смирненски най-многобройни са материалите от дореволюционното му творчество. Наред с единичните ръкописи от този период запазена е и една тетрадка със стихотворения от 1916 г. и едно албумче от 1919 г. Тетрадката с ранни творби съдържа 18 стихотворения - всички печатани в „Кво да е, „Българан“ и „Родна лира". Много от тези стихотворения са придружени с набързо скицирани карикатури и илюстрации. Поетът е поставил следния надпис на тая малка сбирка: „Тетрадка за каквото се случи по всичко на Акакий Лабдев Мазартненко". Лабдев е псевдонимът на Смирненски Ведбал, прочетен обратно. Една част от ръкописите не са датирани, на Друга част авторът поставя датата на отпечатването им. Албумчето съдържа творби, печатани през 1917-1919 и дори 1920 г. Смирненски е подбирал предимно стихотворения с интимна тематика, преписвал ги е красиво, а неговият приятел художникът Тома Григоров е оформял страниците с изящни винетки, илюстрации, рисунки, Албумчето има следния надпис: „Микроскопична енциклопедия от Ведал". То съдържа 20 стихотворения, няколко епиграми и един разказ. Не са печатани разказът, част от епиграмите и 4 стихотворения. Под 2 от рисунките на Тома Григоров е отбелязана 1919 г. Не може обаче да се твърди със сигурност, че всички творби са писани през тази година. В някои стихотворения от албумчето личат навеи и настроения от поезията на Дебелянов и Яворов или от поемите на Едгар По, други са наивни, неиздържани откъм форма. Има несъмнено и стихотворения, пропити с топъл лиризъм и искрено чувство.

Разглежданите преводни произведения на Любен Каравелов представляват инте рес не само за това, че и чрез тях той успява да изрази своите борческо-демократични възгледи. Те са ценен документ и от гледна точка на неговото художествено майсторство, на връзките му с народното творчество, на писателския му стил. Ученик на Марко Вовчок, българският писател възприема от нея някои художествени похвати, които му помагат да изгражда типове, да рисува картини. В художественото пресъздаване на народния бит и трудовите хора, както и в хищническите образи на политическите социални потисници, Каравелов еприложил сполучливо много от творческите похвати на украинската писателка. Съответни паралели от произведения на двамата лесно доказват това. В случая обаче представлява интерес нещо друго - как ученикът, след като се е школувал при учителя, започва последователно да го допълня. Това комплицирано взаимодействие изпъква най-релефно при преводите.

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

Ако е вярно, че своеобразието на таланта се проявява още при първото съ прикосновение с материала, още при избора на ония страни от живота, върху които художникът ще спре вниманието си, за да ги превърне в образи и идеи - в не по-малка степен това важи и за критика. Дълг и право на критика е да избере от необятния и сложен свят на образите и книгите онова, което го е развълнувало, което е докоснало сърцето му, което есъбудило гнева или възторга му. Пондев екритик със свой свят и свои предпочитания. Той обича Йовков, влюбен е в Горки; ако трябва да избира, ще предпочете Вапцаров пред Маяковски - без да ги противопоставя; той е живял Дълго с Чудомир и е открил в мекия присмех на нашия смехотворец цял един свят, близък и познат му; критикът е проявил жив и жаден интерес към образа на новия човек в стиховете на Богомил Райнов; народното творчество е привлякло вни манието му като материал за художествено претворяване и идейно-естетическо възпитание. Това е естетическата атмосфера, в която кръжат критическите търсения на автора на „Догматизъм и правда".

Върху живота и епохалното историческо дело на великите славянски просветители Кирил и Методий съществува огромна литература, засягаща най-разнообразни въ проси, свързани с тях. Редом с безспорно установеното от науката в тази област, остават още редица въпроси, които са дискусионни и върху които по-често се пише. При това положение да се напише научно-изследователски труд върху жи вота и творчеството на Кирил и Методий, който да синтезира досегашните научни постижения на славистиката, като взема отношение и по дискусионните въпроси, е извънредно трудна и отговорна задача. Сега от изследователя се изисква, ръкоВоден от марксистко-ленинското учение за историческото развитие, да приложи по възможност по-пълно и творчески неговия метод при изучаването на един конкретен и важен момент от историята на славянските народи - епохалното Кириловометодиево дело, имащо особена роля в развитието на нашия народ.

Книгоиздаването в САЩ е цяла индустрия. През 1955 г., когато то достигна връхната си точка, бяха издадени 10.000 заглавия. Ала като популярно четиво книгата отстъпва първенството на списанията. Големите фирми, в чийто ресор влиза периодичният печат, издават 90 популярни списания. Тук не се броят специализираните списания, а само тези, които съдържат популярно четиво. Някои от тях представляват интерес за всеки, а други са предназ начени за определен кръг читатели жени, учащи се от колежите, мъже, любители на спорта, на киното, интелектуалци идр. Най-големи печалби носи списанието „Ридърс Дайджест" с тираж над 10 милиона, а на второ място сп. „Лайф", което се издава в тираж 5 милиона и половина. Нито едно от списанията, предлагащи популярно четиво, нямат тираж по-малък от 300.000. Разбира се, всички тези списания печелят не само от големия си тираж, но и от сумите, които получават за рекламите, поместени на техните страници.

Авторитетното немско списание „Kunst und Literatur" (ГДР) помести на уводно място отзив за трудовете на акад. Тодор Павлов в областта на естетиката. Отзивът е написан от д-р Ерхард Йон. „Една лич ност, без чието познаване не може да се говори за пълен преглед на сегашното състояние на марксистко-ленинската естетика, е председателят на БАН Тодор Павлов" - отбелязва авторът. По-нататък той просле дява някои основни моменти в половинзековната творческа работа на акад. Павлов, като подчертава: „Значителното във всич ки негови трудове е обстоятелството, че те изхождат от задълбочени познания върху историята на естетиката, от творческо приложение на диалектическия и историческия материализъм, от широки наблюдения върху художествената практика иот истински усет за изкуството. Това са плодовете на една многостранна научна дейност в областта на философията, педагогиката и др."

В кн. 3 на сп. „Литературна мисъл" и кн. 1 на сп. Език и литература" проф. Велчо Велчев е публикувал „две" статии, едната- „Пушкин в българската литература", а другата - А. С. Пушкин и българската литература". Кориците ни уверяват, че Книжките са дадени за печат в един и същи ден, а текстът - че авторът е имал доброто желание да вземе хонорар от две места, без, разбира се, да сподели желанието си с редакторите. „Двете" статии се различават предимно по това, че тук-там някое и" се епревърнало в „но" или някое „Макар" в „при все че", както и по някои незначителни изменения и съкращения. Главната заслуга на проф. Велчев към „Литературна мисъл е, че е удължил статията с две страници. Подведена от Велчо Велчен, редакцията на списание „Литературна мисъл“ е поднесла на читателите печатан и друга де материал. Ето защо тя счита за свой дълг да им се извини, макар вината да пада изцяло върху етиката на професора.