Книжка-2

Критическият реализъм у нас има Дълга история. Той обхваща оrромна част от българската литература в нейното развитие от средата на XIX в. насам. Като оставим настрана представителите на пролетарската революционна литература и на социалистическия реализъм, както и неговия предшественик Христо Ботев, - тук влизат с по-голям или по-малък дял от своето творчество почти всички български писатели, а Някои от най-значителните автори - с цялото си художествено дело. И тая литература еиграла голяма роля в естетическото и гражданско възпитание на нашия народ. Собствено трябва да се отбележи, че цялата Наша нова литература, - която в своето начало и в първите си високи моменти на развитие есвързана с нашето Възраждане - има общо взето реалистичен характер. Сантиментализмът и романтизмът, които през миналия век имат в някои други страни видни представители, у нас не съществуват като определени течения - те засягат само повече или по-малко творчеството на отделни автори, при което по-значителни са проявите на романтизма.

Изразът „днешната естетика" създава известно неудобство. Буквално взет, той включва примерно последния учебник на австрийския професор Каинц, макар че авторът не е почувствувал нужда от нова изходна точка в естетиката, а се е постарал само да представи вкупом плодовете на идеалистическата мисъл. Ала когато в заглавието на тази статия се споменава за днешната естетика", има се предвид нещо друго. От две хилядолетия насам теорията е сторила извънредно много, за да изпъкнат особеностите на изкуството. Може да се каже, че представителите на различни теоретически направления са вниквали и в най-нежните капиляри на творчеството. Но колкото и парадоксално да звучи това, до ден днешен за естетиката е все още спорен въпросът: що е изкуство?

Статията ми носи това заглавие, а не да кажем заглавието „Втората световна война в някои лирически творби“, понеже събитията, потикнали гражданската доблест на нашите поети Младен Исаев, Никола Вапцаров, Богомил Райнов, Христо Радевски и Александър Геров, намерили място в книгите им „Човешка песен“, „Моторни песни“, „Стихотворения", „Въздух недостигаше“ и „Ние-хората", се ограничават с подготовката и началото на войната, избухнала на 1 септември 1939 година. Неколцина от споменатите автори продължиха да пишат за войната и по-късно, а Младен Исаев особено плодовито се откликна на нейния последен етап - Отечествената война. Предмет на моето изследване ще бъде обаче само посоченият вече ограничен период. Това правя не заради практическо удобство. Стихотворенията, писани в подготвителния етап на войната и през тревожните дни на самата война и издадени тогава, или писани тогава и издадени по-късно поради цензурни съображения, са войници от един и същ полк, обединени са не само тематично, но и по сродността на преживяванията и мечтите, на мъката и мъжеството, извикали ги на живот.

През последните две години съветската литература стана предмет на оживени разисквания във всички страни. Най-видни писатели като Луи Арагон, Х. Лакснес, Гомо Жо, Н. Гиленс, Л. Крючковски, Ана Зегерс и други писаха за нея с чувство на дълбока признателност за това, че тя им е открила света, роден от Октомври, за това, че в нея е знамето на двадесетия век, под което са изправени най-изпитаните борци за свободата и щастието на човечеството. Специално внимание на съвет ската литература и на проблемите на социалистическия реализъм отдели и буржоазният печат. Използувайки критиката на култа към личността, на неговото отрицателно влияние в литературата, буржоазните идеолози решиха, че е настъпил удобен момент да дискредитират съветската литература, да унищожат авторитета и влиянието на тази литература сред многобройните и почитатели. Даже спокойните и невъзмутими чеда на Албион се запалиха на тази тема и започнаха да поучават съветските писатели как да пишат. В статията „Първи стъпки на една нова руска литература" в броя си от 16 август 1957 година „Таймс литерари съплимънт“ вижда бъдещето на руската съветска литература в произведения като романа на Дудинцев „Само с хляб не се живее“,", разказа на Яшин Лостове" и някои други произведения от алманаха „Литературная Москва". Макар и да се признава художествената несъстоятелност на тия произведения, то тяхната „тенденция" се утвърждава като нов път", като продължение на класическата руска литература от XIX век. В статията даже се воюва против „чистото изкуство". Литературата не Може да бъде откъсната от живота, но докато пред английските писатели, които произлизали главно от „средната класа“, стояла задачата да защищават режима на социално благоденствие", то съветските писатели трябвало да се борят срещу сегашния строй, защото социалните противоречия в него не били разрешени. Като изказват съчувствие към литературния живот в СССР от 20-те години, авторите на статията съжаляват за по-далечното минало, искат връщане с четири десетилетия назад към идеологическия разкош на стария режим".

Когато става дума за своеобразието на българския реализъм от края на XIX и началото на ХХ век, ние говорим за засилване на социално-изобличителните тенденции в него, за появяването на образа на протестиращия селянин, за засиленото внимание на писателите към разкриване вътрешния мир на човека и т. н. Всичко това безсъмнение е правилно. Но ние все още недостатъчно подчертаваме влиянието на социалистическите идеи върху литературата от онези години. В сравнително широк план за това се говори обикновено само във връзка с възникването на новото течение - пролетарската литература. Що се отнася до критическите реалисти, то многобройните факти за връзките им със социалистическото движение и социалистическата мисъл, обилно привеждани от литературоведите в изследванията им върху отделни писатели, още не са намерили своята обобщаваща оценка. Между впрочем, значението на тези факти е огромно: те довеждат до възникването на нови тенденции в българския критически реализъм. Затова те трябва все по-широко и по-широко да се осветляват. Критикът-марксист Г. Бакалов започна навремето си работа от подобен род. Книгата му „Българската литература и социализмът“, издадена през 1911 г., запазва в много отношения значението си и днес. Но маститият критик не обнародва тогава редица интересни и важни документи, очевидно от чувство на скромност, тъй като голяма част от тях е свързана с неговата личност. Настоящата статия няма за цел да даде широка картина на влиянието на социа листическите идеи върху българската литература от края на XIX и началото на ХХ век. В нея се прави само опит да се постави въпросът за това влияние във връзка с характера на развитието на българския критически реализъм от онези години. Опирайки се на известни вече факти, авторът заедно с това въвежда в кръга на изучаване редица новооткрити документи от архива на Г. Бакалов, които се пазят в Москва.

Известно е, че Пенчо Славейков е имал твърде малко интимни приятели. И тол кова по-голяма е тяхната вина, че не са ни оставили спомените си за него, за да можем иние, ценителите и почитателите на творчеството му, да го опознаем всестранно; да го видим във всекидневния живот - в моменти на работа и почивка, всред приятели и вра вникнем гове. В случая по-дълбоко ние се ръководим не от филистерско любопитство, а от желанието да ната атмосфера около в поезията му, да се пренесем в оная епоха и почувствуваме ней себе си и най-после да видим поета като човек. Единственият пона сериозен вярната опит да ни бъде представена по-цялостно личността на Славейков принадлежи главието му вдъхновителка и помощница в живота Мара Белчева. Ала дори само за "От на труда и - Бегли спомени" - показва колко недостатъчен е той за нас. дичния останалите печат, съвременници на Славейков има пръснати отделни статии в перио пъти излезли във връзка със смъртта или някакво чествуване на поета, често лишени от всякаква научно-литературна стойност и авторска добросъвестност.  * М. Белчева „Бегли спомени", 1923 г., стр. 10. Боян Пенев, известният наш литературен критик и историк, е бил един от малцината близки приятели на Славейков. Към него поетът храни особени симпатии и бла горазположение. Още в самото начало на запознаването им, което става през есента на 1905 г., между двамата се заражда чувство на дълбока духовна взаимност и взаимоуважение. Сърдечната им дружба продължава години наред все така чиста и неопетнена от никакви дребнави помисли и филистерски интриги на клюкарствуващия столичен елит. И само смъртта на оскърбения поет в далечна Италия слага неумолимата жестока точка на тази почти осемгодишна дружба. През този период Боян Пенев е имал прекрасната възможност да опознае отблизо поета, да изучи неговите духовни интереси, да проникне в неведомите лабиринти на душевния му мир. При това, като се има предвид, чече Боян Пенев ебил човек със солидна литературна подготовка, съвсем естествено е да очакваме от него друго отношение към личността на поета.

Едва ли ще се намери сериозен литератор-марксист, който да оспори вредността на принизените изисквания към днешната литература. За всекиго е ясно, че с развитието на новата ни литература ще се повишат и изискванията към нея. Но за марксиста не е изненада и обстоятелството, че чуждата идеология се възползува от отделните творчески несполуки, плод на опростени възгледи и принизен критерий, за да се опълчи срещу идейната основа на социалистическото изкуство. И поради това този, който призовава към повишаване на „художествената тарифа", без да си дава сметка в името на какво се предявяват нови изисквания към творчеството, волю-неволю пречи тъкмо на извисяването на социалистическата литература, като открехва вратата за чуждите влияния. Твърде поучителен пример в това отношение ни дават възгледите на някои Полски литератори.

Известно е, че любовта е една от онези сили, без които животът не само би изгу бил всякакво очарование, а просто би станал невъзможен. Необходимо е обаче да се добави, че тази сила на силите съдържа в себе си и своето отрицание - онази пета на Ахил, която я прави уязвима. Като казвам това, аз имам предвид, че този, който обича, обикновено не забелязва слабостите на обичания или не им отдава дължимото значение. В неговата Оценка много често снизхождението затуля същността и правдата невинно съжителствува с неправдата. Така трябва да обя сним и този факт, че бащата обикновено не прави разлика между рожбите си и е склонен да ги смята за еднакво пълноценни. И което ни занимава в случая, това важи не само за рожбите на плътта, а и за рож бите на духа - за онези съкровени трепети на ума и сърцето, наречени художе ствени произведения, чрез които творецът се изявява и живее. Всеки, който е работил в областта на изкуството, знае колко е трудно на един художник да се отдели от своята творба, да я обгледа и да я прецени хладнокръвно. И ми се струва, че тази трудност найясно проличава тогава, когато трябва да се направи избор на най-доброто. В такъв случай авторът най-често се колебае, мъчно му еда се раздели с някои свои творби, макар да не може да ги защити достатъчно убедително и накрая прави усилия да ги вреди между сполуч ливите. Така като правило той се представя с по-малко взискателност и по едностранчиво, отколото би го представил един негов ценител с не по-голям вкус и разбиране, но свободен от вътрешна обвързаност с творбите му.

За мен човекът, личността, авторът са едно нещо. Затова, прочитайки последната му книга, не можех да не се върна към някои първи впечатления от неговите работи. Беше отдавна. Баща ми беше редовен читател на „Философски преглед", на Това внушително списание с жълти корици, което внасяше респект у най-малките и от чийто едър шрифт нищо не разбирахме. Веднъж заварих в къщи баща си и брат си. Те четяха нещо на глас от списанието с жълтите корици. Какво беше то - не зная. Само помня, че се говореше за някакъв тип младежи, които знаят като петте си пръста любов- ниците на Шарл Боайе и поклонниците на Грета Гарбо. За миг се умълчаха. В тоя като Момемнт брат ми се обърна към мен и, ме посочи, каза, че и аз ги знам не по-зле от тях. Понеже тогава бях киноман истрастен събирач на снимки, не можех да разбера понятията, вложени в думите му. Едва по-късно разбрах.

Чешко-българските културни връзки винаги са били здрави и плодоносни. Това са връзки между два народа, славянската принадлежност на които ги е въодушевявала за задружен живот, за сътрудничество, за взаимопомощ. В ново време тези връзки многократно увеличи и укрепи дружбата между нашите народи, която процъфтя в условията на задружното изграждане на социализма в нашите страни, на общата борба за мир в света, на общите ни интереси и стремежи с ред на роди, които начело със Съветския съюз отстояват прогреса, справедливостта и живота в света. Традиционните оживени и приятелски отношения, които съществуват между българския и чехословашкия народ, несъмнено заслужават нашето най-голямо внимание, защото те доказват, че дружбата Между нашите народи не е случайно яв ление. Пред българските и чехословашките научни работници в областта на културната история и на славянознанието стои задачата те да бъдат изследвани подробно и задълбочено. В областта на чешко-българските културни връзки работи успешно чешкият българист-литературовед Зденск Урбан, преподавател по българска литература В Пражкия Карлов университет. Токущо той ни поднесе едно крупно дело - книгата си „Из историята на чешкобългарските културни връзки" (на чешки език), издадена от Чехословашката академия на науките.