По страниците на литературни списания от СССР, ГДР, Полша, Холандия, Австрия, Италия

В кн. 7 най-голям интерес представлява статията „Цялостен ли е структурният анализ?" на полския изследовател Е. Чаплее вич. Статията се занимава преди всичко с обосноваността на претенциите на структурната поетика за пълнота на анализа на литературния факт в съчетанието на три канонични аспекта: синтактика, семантика и прагматика. Още в началото на статията започва защитата на мисълта, че при този тип анализ по-скоро може да се говори за свеждане на художествения факт до понятието „цялостна" структура, откол кото за наличието на действителна цялост. В развитието на структурната поетика авторът отделя две фази. Първата - „класическа" 20-50-те години на ХХ в., представена от много школи с обединяващ ги интерес към синтактичния аспект на проблема, или естетическата функция на произведението като насоченост към собстве ния му строеж. Знакът става единствена реалност в изкуството и обособявайки се, губи контакт с действителността, към която се отнася. Това довежда в известна степен до приглушаване на семантическия аспект. Авторът се спира по-подробно на концепциите на Роман Якобсон като един от найхарактерните представители на тази фаза. Отбелязано е и въздействието на Ф. де Сосюр с неговата теория за знака, чието влияние в структуралната поетика все още не е преодоляно напълно. Внимание е отделено и на семантичните елементи у Ю. Тинянов и Мукаржовски, на прагматичните акценти в послед ния, които въпреки наличието си не отместват центъра на синтактичните струк тури. 50-те г. са отбелязани като нов етап в развитието на структурната поетика. Едновременно с това се отчита, че оформянето на новото разбиране на литературата и изкуството не е лишено от подкрепата на доста възгледи и постановки на Якобсон. Според Ю. Лотман литературата принадлежи на по-високо равнище от езика, защото художественият текст притежава осо бена семантична структура. Синтактичното отношение между „вторичната“ и „първичната" знакова система придобива във втората фаза от развитие на структуралната поетика нов диапазон на рефлекси. „Вто ричните" знакови системи се обявяват за моделиращи: произведението на изкуст вото се определя като проект, въплъщаващ едно или друго разбиране на структу рата на действителността. Издигането на семантичната функция в абсолют води до откъсване от естетическата функция. Произведението на изкуството подобно на пре дишната фаза се обявява за структура с максимална сложност. Но сега вниманието се прехвърля върху съдържанието като „модел на света“ и този модел става главен предмет на структурния анализ. „Новият структурализъм подчертава отличията на вторичните семиологични системи от първичните езикови системи. Това довежда до оспорване на лингви стичния характер на вторичните системи и отделяне на черти, сочещи нелингвистичен характер. В подкрепа на мислите си Е. Чаплеевич се спира на някои от позициите на Леви-Строс, Р. Барт, Б. Успен ски, Ю. Лотман. След прегледа на по-важните етапи от историята на структурното направление авторът стига до извода, че „резултатите, достигнати на отделните фази, не се допъл нят един друг, не създават монолитна конструкция, а, напротив, взаимоизключ ват се един друг и се подлагат на съмнение". Синтактичният структурализъм отблъсква семантиката и прагматиката, семантич ният структурализъм пренебрегва синтактиката (респективно и прагматиката). Прагматичният структурализъм, все още неизявен напълно, но обещаващ условия за сближаване между научна теория и интуиция, също не гарантира модел за „цялостен“ анализ.