До Чикаго и назад и някои моменти от развитието на българския пътепис през 80-те и 90-те години

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.