Владимир Янев

През 1938 г. в кн. IV на сп., Българска мисъл" започва печатането на новата драма на Кирил Христов „Откривател", 1 В следващите V и VI книжки списанието представя на своите читатели второто и третото действие на драмата, която вече завърналият се в България поет предлага на Народния театър. Одобрена, творбата му е подложена на сценична обработка от режисьора Хрисан Цанков, което предизвиква бурна реакция у чувствителния до болезнена мни телност Кирил Христов. Жадната за скандали преса охотно подема поредната разпра и около „Откривател" се завърта лудешкото хоро на обидите, сплетните и обвиненията, което нещастният поет забърква неза пръв път в живота си. Той отново намира повод за яростни квалификации и, меко казано, обвинения към българската интелигентска сган". Озлобеният поет издава своите протести срещу своеволията на режисьора и в отделна брошура, но като че ли увлечен в поле миката, забравя най-важното- публикуването на „Откривател" като книга. Нещо повече, уморен в края на своя твърде бурен и почти ежедневно свързан с недоразумения и горчивини живот, писателят твърде рядко споменава името на произведението си, макар че не пропуска да пише за него на Николай Лилиев, да пролее сълзи по повод незачитането на драматическия му талант в „Затрупана София". Така или иначе драмата нито е играна (както погрешно се твърди в Кирил Христов. Съчинения. Т. 2, изд. 1966, с. 411), нито е печатана другаде освен в сп. „Българска мисъл. Дори и в най-представителните изследвания за писателя „Откривател" или не се споменава изобщо, както е в Книгата на Кръстьо Куюмджиев „Певец на своя живот", или пък е подложена на пре силена критика, както е направил това Жельо Авджиев в „Българската литература след Осво бождението". Изключение от правилото е монографията на Михаил Арнаудов, на която ще се спрем по-надолу.

На пръв поглед целта на литературната анкета е да се реставрира миналото, да се откроят обществено-историческите и естетическите ситуации, определили житейския и творческия път на изследвания писател. Доколкото обаче той е създал (и продължава да създава) литературни ценности, доколкото повече или по-малко активно участвува в съвременния литературен процес, неговите спомени, оценки за минали събития и личности и най-вече неговите специфич ни възгледи за творчеството и възприемането му са остро актуални. Иначе казано - най-зна чимата цел на литературната анкета е в пресъздаването на живия писател, на живото му творчество в условията на съвременния динамичен литературен процес. Има и нещо анализът и само- друго - B съвместните усилия на анкетиран и анкетьор анализът, единството и противоречието им със съвременните форми на усвояване на дейст вителността (чисто" художествени, художествено-публицистични, есеистично-мемоарни и пр.) представят анкетите не само като сбор от любопитен материал върху съответния творец, не само като път към творческата лаборатория на писателя, но и като активна форма на лите ратурно общуване и осъществяване. В анкетите е налице и онзи своеобразен жанровостилов „Синкретизъм", характерен за множество съвременни прояви на нашата и световната литерату ра. Това определено ги вписва в общата картина на днешния литературен процес - анкети те не са гробници от факти, аз съм по-склонен да ги възприемам като важни артерии, като дей ствуващи комуникационни връзки в оживлението на съвременния литературен град. Те са насочени и към решаването на проблеми с определено актуален характер - за мястото на писа 133 теля, за позицията му, за своеобразието на възгледите му не само по отношение на неговите, но и на чуждите художествени произведения. В този смисъл анкетите са и своеобразна форма на създаден днес мемоар, и форма на историко-литературно и литературнокритическо отношение към литературата. Прибавим ли към това и наличието на множество житейско-биогра фични етюди, разпръснати с щедра ръка от анкетираните в техните спомени, които по същест во представляват сътворени устно произведения, ще видим, че анкетите не са форма на лите ратурно архиварство, а способ за своеобразно активизиране на писателската енергия. Заслужава внимание и фактът, че самата методология на анкетирането предполага при съствието и открояването на живата, изтъкана от противоречия, страсти, убеждения и волеви импулси личност. Независимо от съществуването на принципни ориентири към разкриването на тази личност, анкетьорът не се стреми да нормативизира общуването, да го въвлече насил ствено в руслото на предварителната схема. Неговата предварителна подготовка е много от говорна и задължителна, но тя има не толкова ръководен, колкото насочващ характер и за това не предполага канонизиране на въпросите и отговорите. В повечето от издадените лите ратурни анкети не се чувствува схоластиката, нормативизирането на изводите от общуването, нарушаването на пропорциите в изявите на анкетьора и анкетирания. Това определя и чувстви телния интерес на съавторите" към актуалната литературна действителност. В това няма ни що чудно - макар и до голяма степен интерпретираща минали факти, анкетата се създава сега и тук", тя самата е въплътен актуален факт.

Отговорът на въпроса, как поправя даден творец, би завършил само с емпирични натрупвания, с ненужно изследване на талаша", останал след създаването на творбата, ако не ни -доведе до необходимостта от отговор на друг вид въпроси - защо се поправя, какво ново са внесли поправките (или преработките)* в идейно-методологическо и естетическо отношение, най-сетне - как но (на ново равнище) взаимодействието между изследваните варианти функционира не само спрямо окончателния вариант, а и спрямо развойните линии на творчеството на автора, които са детерминирани от променената социално-естетическа среда. Само при това положение текстологичните операции биха имали значение на операции от аналитичен тип, биха подпомогнали вникването в психологията, творческото умение, морала на автора. Но те биха подпомогнали и нещо много по-важно от гледна точка на конкретния анализ на интересуващата ни творба - съпоставката на различните варианти ще ни разкрие не само мъките на творчеството, но и основанията на това творчество. Заложените в окончателния текст идеи и мотивноформалната им дълбочина ще се разкрият във възможно най-изкристализиралия си характер. Това е в края на краищата пътят, по който може и следва да се преодолеят опростенческо-дидактическите прийоми на заниманията от текстологически характер. И така - пред нас са четири варианта на поемата „Градът" от Николай Лилиев: 1. В сп. „Наш живот" от 1912 г., кн. 3-4, с. 132. 2. В писмото на Николай Лилиев до Николай Райнов от 2 март 1915 г.* 3. В стихосбирката „Птици в нощта" от 1918 г. 4. В стихосбирката „Стихотворения" от 1932 г. ** Именно последният вариант на поемата се смята с пълно основание за нормативен, всички по-късни издания на Лилиевата творба са съобразени само и единствено с него. Един поглед върху посочените по-горе варианти ще ни доведе до следните по-характерни наблюдения: А. Пунктуация - очевиден е стремежът към опростяване, изразен най-ясно в постепенното премахване на запетаята с тире(-)и тирето(-) за сметка на запетаята (, ).Първите два знака са по-претенциозни", те привличат повече вниманието върху себе си, докато запетаята поради значително по-честата си употреба не изисква акцентуване на читателското внимание. Оче видно постът, поначало твърде чувствителен към всички естествени промени в езика ни, и тук следва тенденцията към пунктуационно опростяване на българската графика. Примери в това отношение има много, но те едва ли биха интересували читателя, поради което му предлагам да приеме на вяра твърдението или пък да направи сам сверката. С пунктуационните измене ния е свързан и въпросът за изписването на отделни думи с главни букви. Маниерното изписване на „Нужда“, „Те“, „Тълпи“, „Градът" и т. н. в 1. и 2. се заменя от по-опростеното. изписване с малка буква. И тук, както и в споменатия случай с пунктуационните редакции, поетът явно се съобразява с измененията на новото време.