Велчо Велчев

Творчеството на П. Ю. Тодоров е твърде слабо изучено. Буржоазното литературоведение в лицето на Б. Ангелов, М. Николов, Т. Атанасова, Вилински и др., общо погледнато, не отиде по-далече от онова, което направиха за писателя д-р К. Кръ стев и Пенчо Славейков. Марксическото литературоведение едва сега прави първите си стъпки. След работата на В. Христу, който хвърли донякъде светлина върху обществената дейност на П. Ю. Тодоров през 1899 г., известен опит за обгръщане и оценка на творчеството на писателя от съвременно-научно гледище направи Ж. Авджиев през 1956 г. във връзка с 40-годишнината от неговата смърт. 8 За да може обаче да се сложи на здрави основи изучаването на П. Ю. Тодоров като писател и общественик, необходимо е да се извърши не малка предварителна работа. Нужно е да се очертае по-конкретно линията на неговия живот, да се установят неговите отношения към важни събития от обществено-политическата действителност у нас от края на XIX и началото на ХХ век, да се проследи върху документален материал развитието на обществено-политическите и литературни възгледи на писателя и др. Едва тогава ще имаме възможност да поставим неговите произведения в рамките на обществения живот, да ги свържем с неговото схващане за живота и литературата, да ги оценим с оглед на онова познание, което дават за действителността и пр. В тази работа ние си поставяме за задача въз основа на неизползувани досега архивни материали да разкрием отношението на П. Ю. Тодоров към социалистическото движение още като ученик в Тулуза, да покажем отношението му към монархическия институт у нас през 1899 г., да изнесем непознати данни за поведението му като писател и гражданин по време на глада и селските бунтове от 1900 г.

Александър Сергеевич Пушкин — най-пълния израз на руския дух (Горки), родоначалник на реализма в руската литература - е велик писател хуманист, един от онези поетически гении, чието дело бележи етап в развитието на художественото мислене на човечеството. Неговото творчество, дълбоко и всеобемно като живота, страстно устремено напред, ще бъде винаги актуално и вълнуващо, ще привлича погледа на чита тели, критици и писатели. Още на времето великият критик Белински с право пише за него: „Пушкин принадлежи към гениите творци,... които, работейки за настоящето, подготвиха бъдещето и поради това не могат да принадлежат само на миналото.. .“ И това е валидно както за собствената негова родина, така и за други страни и народи. В своето творчество Пушкин отразява основните стремежи на новото време, когато неудържимо се рушат началата на средновековното минало. Той е поет, който възславя свободата“ в един момент, когато в цяла Европа се извършват освободителни движения. Всички това издига високо Пушкин, отрежда му мястото на поет с епохално значение, който упражнява влияние и в други страни, през други епохи, върху други народи, развитието на които поставя задачи, подобни на онези, които той поставя и решава в своята страна и епоха. Влиянието на Пушкин в България прониква твърде рано. Вля зъл дълбоко в културния бит на народа, в неговия дух, в сърцето на много писатели, Пушкин напълно естествено става за редица български поети предмет на възторг, който се излива в лирически стихотворения, които най-често съпътствуват негови юбилейни I тържества.

Йордан Йовков ни е оставил забележителна изповед за важна страна от творческия процес у него: „Не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям към тоя пейзаж, дето съм бил, в тая среда, в която съм живял и която познавам. Вън от тях нищо не мога да напиша. Признания за наблюдавано и преживяно в живота като основа на творчеството Йовков прави по различни поводи. Тази особеност на създаване у него е забелязал Елин Пелин. Като говори, че собственият му начин на писане е друг, този писател изтъква определено: „У Йовков се чувствува през всичкото време, че зад всяко лице стои жив човек, зад всеки момент, положение в разказа стои действително преживяване, спомен из личния живот или нещо разправено или чуто от някого. y Това обаче съвсем не означава, че у Йовков имаме натуралистично възпроизвеж B дане на живота. Когато е чел романа на Джек Лондон „Мартин Идън", той е съзрял неговия главен герой писател, важни прилики със себе си. Подобно на Мартин Идън и той се придържа към наблюдаваното в живота, но едновременно с това също така прави творчески „допълвания" към него: „Например там, дето (Джек Лондон - б. м., В. В.) говори за реализма на Мартин, който пишел само това, което познавал от опит, но в същото време не избягва да съчетава тоя реализъм с красотата на фантазията и измислицата. "3 Нещо повече: Йовков открито се противопоставя на всяко надценяване на „факта“. Негодува по повод постановки на български пиеси театъра, като критикува натуралистичното изпълнение на актьорите: „Сякаш се стараят да направят всичко тъй, както е в действителност. Забравят, че се касае за изкуство, за театралност, за стилизуване, за художествено пресъздаване. Копират нищо повече." Срещу всичко това Йовков заявява: „Аз съм петимен да получа поня кога „поезията на цялото" в постановките на българските пиеси. А това ще рече да се разкрие онова, което надраства наличното в живота, подчинява го на художестве ната идея. И затова Йовков иронизира критика, който обявявал за действителни лица неговите герои дядо Давид и Сали Яшар от „Песента на колелетата", и категорично заявява, че не е имало такива действителни лица