Иван Вандов

Не ми е известно другаде да е направено такова издание, каквото замисли и осъще стви малкият колектив в състав Стойко Божков, Стоян Стоименов и Христо Дудевски. Да се издирят многобройни пуб ликации и документи, отнасящи се за проникването, разпространението и влиянието на съветската литература в България от Октомврийската революция до 9 септември 1944 г., да се организира написването на спомени от страна на писатели, културни дейци, книгоиздатели, разпространители и редови читатели на съветската книга - това е наистина трудна работа, но тя се оказа по силите на тримата съставители и редактори. Преди всичко следва да се под чертае, че те са си били поставили една реална и полезна задача. Реална - защото и тримата имат присърце делото на съветската литература и българосъветските литературни връзки и разполагат със солиден непосреден житейскопрактически и изследователски опит в тази област. И главно - защото самата наша история предлага наистина много материал. И все пак неизбежно е било осъ ществяването на задачата да заангажира внимание и сили в продължение на близо 14 години - толкова голяма по обем издирваческа, събирателска и редакторска работа етрябвало да извършат. Двутомният сборник „Съветската литература в България - 1918—1944" обхваща проникването, разпространението и влия нието не само на художествено-литературното творчество, а на съветската книжнина изобщо - идеологическа (историческа, философска, икономическа, естетическа, пе дагогоческа), естественонаучна и т. н. Освен това в неговия обсег частично влиза разпространението и влиянието в България на произведенията на съветската кинематография, музика, театър, изобразително изкуство.

Не се колебая още в заглавието и в след ващите редове така да квалифицирам книгата на Васил Колевски „Патосът на Октомври (Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки литературен печат 1917-1943)“, защото извършената от автора работа, посветена на важен въпрос от литературните взаимоотношения между Съветския съюз и България, каквито и недостатъци да има, е на научно равнище и свидетелствува за сигурно познаване на материала и пробле мите, за добросъвестно и близко отношение към една не толкова лесна задача. По време на буржоазно-фашистката дик татура у нас пролетарският и антифашистки литературен печат бе току-речи единственото място, където съветската литературно-теоретическа и естетическа мисъл и художествено литературната продукция на съветските писатели можеха по-пълно или по-осакатено - в зависимост от поведението на цензурата - да бъдат представяни и оценявани и където същевременно намираше израз влиянието им върху нашата комунистическа литературна мисъл и практика. Поради това съвсем есте ствено е, при разработката на темата за съ ветската литература в България, вниманието на изследователя да се насочи преди всичко към прогресивните вестници и списания.

Годините 1941-1944 представляват особен период в развитието на прогре сивната художествена литература у нас, свързан с рязкото изостряне на борбата между фашизма и силите на демокрацията в национален и в международен мащаб след бандитското нахлуване на немско-фашистките войски в СССР. През тия няколко години най-натрапчиво изпъква един вездесъщ факт: присъствието на „предварителната контрола по печата“. Тя виси като дамоклев меч над прогресивната литературна мисъл, безцеремонно и господарски се намесва в интимната сфера на творчеството. Само щом зърне заглавието „Ботев" над стихотворението на Н. Вапцаров, предназначено за „Литературен критик", нейният представител се отказва да го чете и да даде разрешение за отпечатва нето му. Кой е тук нежелателният - Ботев или Вапцаров? Може би и двамата? Зловещото присъствие на цензурата в нашия културно-обществен живот осуетява реализирането на предприетата от издателство „Нов свят“ инициатива да се подготви и издаде първата книга на поета Николай Хрелков със събрани работи. То принуди младия Александър Геров да приложи най-обикновени хитрости (заменяне на „опасните" думи в ръкописа на стихосбирката си „Ние - хората" за пред цензурата и възвръщането им на шпалти), за да види книгата си излязла от печат. В първите си още стъпки като лирик Д. Методиев трябваше да се съоб рази с повелите на „предварителната контрола" и сам да замени една дума с друга (съветската“ с „широката"), за да може все пак да се обърне в края на 1941 г. със стихотворението си „Новини“ към многобройни читатели: „Моя младост - всесилна и дръзка - колко славен животът е с теб, щом в кръвта електричество впръсква / тоя глас от широката степ!..." На нея, цензурата, думата „мир" действуваше така, както червеният плащ - на бика. Всякакви намеци за неприемане войната я караха да губи самообладание. Така тя сложи кръст на много и много хуманистични, антимилитаристични лирически творби. Например на поета Пантелей Матеев бе отнето правото да сподели с читателите си своето образно виждане на света - „Светът с географска карта, разкъсана от бомбен гръм“. И не толкова от прекалена дипломатичност спрямо югоизточ ните ни съседи, колкото от боязън да се напомня за революционните завети на Възраждането и може би да се споменава самата дума „въстание“ не бе позволено да излезе в „Литературен глас“ Веселин Ханчевата „Балада за Априлското въ стание". Ще си позволим тук да приведем извадка от писмо на Иван Бурин с дата 13 февруари 1974 до пишещия тези редове, което дава нагледна представа за атмосферата на времето, включително и за условията, при които писателитекомунисти и антифашисти трябваше чрез перото си да служат на народното дело…