Владимир Свинтила

Сборникът „Из историята на световната литература" (редакция на проф. Емил Георгиев и д-р Георги Димов, Издателство на Българската академия на науките, София 1962 г.), замислен Някъде около 1959 г., излезе най-после от печат. Независимо от закъснението, това е едно хубаво събитие. И би било още по-хубаво, ако Литературният инсти тут се реши да направи едно непериодично издание от подобни сборници, които да излизат веднъж или два пъти годишно. Нашата литературно-изследователска дейност има добри традиции в областта на западноевропейските, античната и славянските литератури - достатъчно е да си спомним имената на Шишманов, Кръстев, Мих. Арнаудов, Ал. Балабанов. И през последните години работата В тази област не е затихвала, но остава, за съжаление, ограничена в университетските издания. Намирането на читатели извън университетските среди е обаче жизнено важно за литературните изследователи, които не получават място за специалните си изследвания в литераТурните списания, ограничени по обем и свързани с по-актуални задачи. Така че въпросът за един кантакт с по-широката публика за сега остава неразрешен.

Ернесто, едър индустриалец или нещо подобно, слага плоча на новия си аме рикански грамофон, идеален автомат със сложно устройство. Когато Ернесто натиска копчето за мембраната, вместо да слезе послушно върху ръба на плочата, тя се издига във въздуха, прави някакво паралитично движение и със сухо металическо щракане се връща в първоначалното си положение. Като всички идеални механизми, автоматът в определен момент отказва да служи на предназначението си. Малко по-късно Ернесто е в луксозната си кола заедно със жена си и двете си деца. Той ебогат, щастлив човек, който се е осъществил. Но някъде на дъното на душата му се е утаила една неудовлетвореност. Тази неудовлетвореност го съблазнява да се хвърли от висока скала в морето с луксозната си кола и цялото си се мейство. Не съвсем доброто познаване на терена и колебание, продължило десета от мига, го спасяват. Вместо във вълните, колата спира на един прекрасен белве дере, от който Ернесто, доволната му жена и радостните му синове съзерцават успокоената стихия на океана. Новата книга разкази на Алберто Моравия „Автоматът" е устроена върху мигове, в които главните действуващи лица осъзнават своето неудоволство, непълноценност, автоматично съществуване, своята неспособност да живеят ида се радват на постигнатото. Мъже или жени, младежи или възрастни, те са изправени пред по-дълбоката си същност, пред своята истинска реалност, която не са познавали, с която не могат да се справят. Това са обикновено мигове на неравновесие, като в сюжета на предадения по-горе разказ, моменти на автоматичен и неосъзнат живот, неуправляван от волята.

В германската идеалистическа естетология Хегел заема по време и по кръг проблеми средно място между Кант, Шилер, Шелинг, от една страна, и Шопенхауер, Хербарт, Шлайермахер, от друга. Хегел тръгва от станови щето на Кант и Золгер, за които естетическата дейност е не теоретична, а практическа (нещо практическо осъществено в своето съвършен- ство) така, че изкуството принадлежи не на теоретическата философия, а на практичес ката философска мисъл. Следвайки Шелинг и Золгер, Хегел не намира място за изкуст вото във "Феноменологията“ и „Философията на духа", където са анализирани формите на теоретическото мислене. За Хегел изкуството не е представително за абстрактните съжде ния, то представлява конкретното понятие, форма на реализиране на свободата на ду ха - непосредствено, чувствено сбективно познание. Поради това артистичната фантазия (понятие, наследено от Шилер и романтиците) не действува като пасивното, рециптивно въображение, а търси рационалното в дейст вителното (обективното) и вътрешната истина на предмета. „Рационалното в предмета - пише Хегел - който артистът еизбрал, не трябва единствено то да предизвика неговото съзнание: артистът трябва добре да е обмислил същественото и истината в цялото им проте жение и дълбочина.

Това е монолог, ключ, в който са събрани като във възел от усойници всички тревожни и мрачни проблеми, поставени в знаменитото произведение по някакъв трудно обясним начин всички тревоги и недоумения на модер ния човек. И Предпоставянето на този изключителен монолог на всеки опит да се съз даде една концепция за „Хамлет“ отвежда тълкувателите на пиесата в глъ бините на личностния мир, където живеят сенки на чудовища и където проник ва лъч от кроткия мир на вселената. Ние обаче ще тръгнем от малкия монолог на Хамлет, който предшеству ва главния и който ни повежда по пътищата на други решения и на не такива изключителни философски проблеми, път, който въпреки относителната си лекота хвърля допълнително осветление в пиесата, надяваме се не без полза и за разбирането на основния, гордиев възел от проблеми. Касае се за монолога на Хамлет непосредствено преди появяването призрака на бащата. на Хамлет осъжда чрез Хорацио нравите на датския двор, които развращават и благородните характери.

Шекспироведите често са се зачитали в т. нар. „пейзаж с морски копър" в „Крал Лир". У нас върху този пейзаж обичаше да се спира Руси Русев. Той е обрисуван в четвъртото действие, сцена шеста. Едгар води слепия Глостър за ръка. Той го убеждава, че те се възкачват по скалите на Дувър и рисува така гледката, която уж се открива под краката им: „Елате, господине, тук е мястото: не Мърдайте! Колко е ужасно, завива ти се свят, като отправиш погледа си толкова дълбоко. Гарваните и враните с червени крака, които бият криле на половината височина във въздуха, изглеждат големи колкото бръмбари: по средата виси един човек, който събира морски копър, ужасен занаят - струва ми се, че е голям колкото главата си. Рибарят, който се разхожда по брега, изглежда голям като мишка, а високата гемия, която хвърля котва, е голяма колкото спасителната си лодка, лодката колпочти незабележима за окото... кото шамандура, „Пейзажът с морски копър“ е дивил Шекспировите изследователи със своята внушителност. И наистина читателят се поддава на илюзията: пред очите му израстват като истинска бездна скалите на Дувър, описани от поета. Ние напразно ще търсим в съвременната на Шекспир литература пейзажи, в които пространството да се покрива с простора. Може би далечни пейзажи могат да се открият само у Сервантес, всеки случай не с такава внушимост. Далечните пейзажи или, както старото шекспирознание ги наричаше, пей зажите от далече" (видени от далече!) не са много чести и у големия елизабетианец. Те се мяркат тук-таме из пиесите му, почти недоловими, като открили се за миг далечни гледки при пътуване. Един такъв пейзаж от няколко стиха ни поразява и във „Венецианският търговец“. Грациано разсъждава върху човешката склонност и най-скъпото да м омръзва, както и върху разкаянието, с което се завръщаме към познатите и „омръзнали" неща. Завръщането към привичното е предадено с една метафора, която е и пейзажна поезия. 80 „Като жълтоклюн юноша и като прахосник гемията с платна големи като флаг напуска родния залив, притискана в обятията и прегръщана от развращаващия вятър. И как като блудния син се завръща тя с износен от времето шпанхоут и раздрани платна, измършавяла, продрана, сведена до просия от развра тителния вятър." Тук първоначално тръгващият кораб е видян от високо - той е лодка, чиито платна са като шалче, като флаг - почти една носна кърпа, която се развява за раздяла. След това корабът е видян отблизо в цялата му разруха. Това виждане отдалече, тия пейзажи отдалече, какво означават в поетиче ската тъкан на Шекспировите творби, кога са се появили и от какво епродикту вано тяхното присъствие? ce Ще трябва да се върнем