Георги Константинов

Неотдавна в Москва бе отпечатана като издание на Института за славяноведение при Академията на науките книгата на Витали Злиднев „Русско-болгарские литературные связи ХХ века", 220 стр. Витали Злиднев еедин от талантливите ученици на незабравимия Н. С. Держа вин, които продължават и задълбочават създадената от него традиция за деятелно и всестранно проучване на въпроси от историята, литературата и изобщо от духовната дейност на българския народ, осветявайки ги много често и в зависимост от развитието на руската история и литература, с които българският народ от памтивека е здраво свързан. В Института за славяноведение, пък и не само там, има десетина души сравнително млади научни работници, които познават детайлно отделни епохи от българската история и отделни наши исторически личности и писатели... Струва ми се, че никак няма да преувелича, ако кажа, че Институтът за славяноведение заема високо, почетно място в процеса на взаимното опознаване на двата народа, където неговите дейци често пъти участвуват с неповторимата широта и дълбочина на руски и съветски изследователи, с неповторимия характерен за тях хуманистичен патос, с благородството на истински братя и интернационалисти.

Не зная сега дали е така, но едно време учениците от гимназиите имаха албуми, върху цветните подвързии на които беше отпечатано Poesie, или Pour souvenir, или просто Album, а вътре се мъдреха всякакъв род пожелания, мисли на големи хора, понякога преписани, без да е посочен авторът и направо подписани от някой, комуто са харесали; мъдреха се и стихотворения, най-често стихотворения в проза“ и какви ли не изповеди или пък само: „подписът ми скромен, имай го за спомен... Възпитаниците на Свищовската търговска гимназия бяха делови младежи. Сериозната практична работа, за която се подготвяха, ги предпазваше може би от сантименталните увлечения, присъщи на младостта им. Мнозина от тях, както се знае, между тях и синове на заможни родители, вече мислеха за несъвършенствата на общественото устройство, четяха социалистически книги и вестници, мечтаеха за бъдещето, подготвяха се за борбата, която предстоеше, за да се преустрои обществото. Николай Лилиев попадна в търговската гимназия случайно и по недоразумение, което остава съдбовно в живота му, защото е слаб да го отстрани, а то властно му се натрапва и по-късно. В Свищов той вече изпъква между съучениците си със своята склонност към поезията, те го помнят като рецитатор на Ботев и Полянов. Но той учи старателно уроците си и чете на български, руски и немски не само поезии, а и философска и политико-икономическа литература. Какво участие е вземал в препирните по тогавашните злободневни политически въпроси, особено по разногласията между тесни и широки социалисти, не можем да знаем. Какъвто е бил свит може и никак да не се е проявявал в тях. Но много показателно етова, че когато през януари 1903 г. неговият приятел и съученик Цоню Стоянов Герганов от Дряновското село Керека, му поднася своя албум с молба да напише нещо за спомен, Николай Михайлов не използува хубавата хартия, за да остави там някое свое произведение, нито преписа чужди стихове, а сподели мисли, които наистина го вълнуваха и които беше много уместно да изтъкне на един ученик, очевидно отдаден на подготовката си за стопанки деятел:

В изложената тук духовна биография на Пенчо Славейков най-важ ната и най-често подчертаваната мисъл е, че той е израснал и се е подготвил за живота и за изкуството под въздействието на своя баща - народен български поет и демократ-борец, изразител на една мъдрост и на един идеал, който някога е въодушевявал българските еснафи, селяни, работници като призивен революционен лозунг: „Всичко, което се прави за народа без народа - не е праведно, не е законно. Синът написа прекрасен очерк за баща си; главният герой в „Кървава песен, "Младен, е носител на идеите на стария демократ:

Костенец, 30 юли 1951 г. Георги Константинов В Москва, където беше изпратен на лечение, починал от рак в кръвта Асен Разцветников... Миналата година той живя тук, край мене, цял месец. Оттук го взе Камен Зидаров, тогава директор на Народния театър, за да го заведе в болницата „Д-р Рачо Ангелов" при прославения д-р Цончев... (Камен Зидаров ероден в Драганово и двамата с Асен много се обичаха.) Аз познавах Асен Разцветников от 1922 година. Беше завършил няколко семестъра по славянска филология и литература, когато аз се записах, и вече се заканваше, че ще напуска филологията, защото му се виждала досадно суха, и ще се прехвърли в Юридическия факултет. Пишеше и печаташе стихотворения, които не изпъкваха сс особени качества. Знаех го повече като студент - Асен Коларов - и като страстен комунист. Много време двамата седяхме на един чин.