Младен Исаев

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Дистанция от половин век ни дели от времето, когато Христо Радевски първата си книга „Към партията извърши безпрецедентна демонстрация: с поетическо слово високо декларира кръвната си свързаност с партията на бъл гарските комунисти. У нас никой дотогава не беше правил това. Естетите от буржоазния лагер, чийто слух беше свикнал на „изтънчени“ слова, направиха иронична гримаса и мълчешком я отминаха: „болшевишка пропаганда"... А хората, от чието име говореше поетът, приеха поезията му като откровение. Лявата критика я отбеляза като новаторско явление. Георги Бакалов писа: „Радевски разрешава на практика въпроса за партийността на поезията. Именно това отношение неговата сбирка стои на по-горен етап от сбирката на Смирненски. Както някога ние възторжено поздравихме сбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден!" като празник на улицата на пролетарската поезия, така днеска в стихосбирката на Христо Радевски „Към партията" ние с радост трябва да посочим най-високия пункт, до който в тоя момент е достигнала нашата пролетарска поезия." По-късно и Тодор Павлов високо оцени поезията на Радевски. За стихосбирката му „Пулс“ и Никола Вапцаров написа възторжен отзив. Времето е най-неподкупният съдник за художествените ценности и неговата B И дума е безапелационна. А половин столетие е достатъчен срок да се утвърди или отрече едно творческо дело, каквото е поезията на Христо Радевски. Историята по най-категоричен начин потвърди, че вярата в жизнената правда на комунистическия идеал, във великата мисия на партията не е била безплод на мечта, а реална перспектива. Затова стиховете на Радевски, посветени директно на партията, останаха да живеят в превратностите на времето. И трябва веднага да се каже, че те живеят не само защото са тематично партийни, а защото комунистическата мечта в тях е изразена със средствата на истинската поезия от един оригинален творец. Може би странно звучат на съвременния млад читател категоричните твърди тонове, в които почти не се долавя интимна, „дебеляновска“ нотка. Да, действително, в онова вълче време поетът е станал трибун на голямото народно чувство на признателност към партията, която ръководи революционната освободителна борба.