Стефан Елевтеров

Както всяка наука и литературната история „не е само с и стема от понятия (категории, закони). Науката е винаги едновременно и метод на познание. Тя е винаги не само постигнато вече знание, но и познание-процес, познание-стремеж, познание, извиращо от практиката... 1 Що се отнася до предмета на литературната история, до нейната система, въпросът е сравнително ясен - това е (казано най-общо) нашето литературно наследство. И доколкото тук все още се водят спорове дали даден третостепенен писател или съвсем незначително произведение да бъдат включени в нея - то по същината си това са пак спорове за метода, а не за системата, тъй като в своите изводи и закономерности тя само закрепва резултатите от метода. Докато системата е консервативната, задържащата страна в процеса нана познанието, методът е революционната, творческата. Той движи науката напред, той й открива нови пътища. Тъкмо затова сега, когато пред нашето литературознание - както и пред всички социологични науки - се поставят нови, грандиозни задачи във връзка с възпитаването на новия човек, човека на комунизма, въпросът за метода става толкова важен. Всъщност това е въпрос за бъдещето на литературната история, за преустройването й в действена, активна обществена сила. Методът е вечно движение - въпреки относителната си определеност той непрекъснато се изменя и развива, за да отговори на новите нужди, на новите задачи, които съвременността поставя пред литературната история. Ето защо въпросът за социологизма и догматизма в литературоведението не изникна случайно. Острата форма, в която бе поставен, е отражение на рязката нужда от коренно преустройство на литературната ни o ДАН наука, за да може да отговори на своите нови задачи.

Като всеки друг и Боян Ничев има своите тематични предпочитания: Емилиян Станев, Димитър Талев, Алеко Константинов, Петко Тодоров и кръгът „Мисъл", Никола Вапцаров - както се вижда, все големи представители на българската художествена мисъл, оказали съществено въздействие върху нейното развитие. Той има и своята жанрова любов - романът, неговата история, неговото настояще, проблемите на неговото развитие. Но онова, което го отличава като критик и литературен изследовател, е мащабността на критическото му мислене. Можем да я открием дори в една съвсем кратка статия като „На повратки към Ботев в 1968 г.“. Юбилейният повод за написването и не е попречил на критика да повдигне в нея редица принципни въпроси, засягащи спецификата на националното ни литературно развитие. Той търси нова методологична база за решаването им и я намира в закъс нелия преход от фолклорно към индивидуално художествено съзнание, което според него се осъществява някъде към края на миналия век. За Ничев Ботев е първият голям поет и последният народен певец в историята ни", той абсорбира опита на народната песен, за да го надмогне като етап на художествено мислене. С гигантски размах Ботев преобърна цялото естетическо съзнание на българина, накара го да отвърне поглед от поетизирането на своето минало да се откаже от канонизираната фолклорна трансформация на своето битие и го научи да възприема естетически най-животрептящите политически и социални проблеми на своето съвремие. Ботев отрече генерализирания, лишен от индивидуалност и затова сякаш отдалечен и филтриран подход на народния творец и на негово място въздигна страстната ангажираност на една могъща и суверенна творческа личност. Проблемът за трансплантацията на фолклора в новата българска литература е покорил трайно теоретичното мислене на Боян Ничев. Плод на дългогодишните му проучвания и размисъл бе книгата „Увод в южнославянския реализъм", която своевременно получи твърде висока оценка в нашия литературен печат. Този проблем продължава да ангажира усилията и в някои статии от новата му книга „Литературни портрети и проблеми“. Очевидно Ничев си е поставил задачата да изгради своя цялостна хипотеза за генезиса и спецификата на новото ни литературно развитие, да обясни неговите проблеми на една нова методологическа основа. За него писането на биографично-литературни очерци или дори на литературни портрети е един първичен етап при създаването на национална история на литературата ни, етап, който нашето литературознание надмогна още в края на петдесетте години. Но неговите ре цидиви още продължават да се представят за сталон на научен и исторически подход („История на българската литература", чийто трети том Ничев критично анализира в ста тията си „Литературна история и национална съдба“). Него не го задоволява самоцелното ровене във фактите, нито описанието и сис тематизацията им, нито повърхностното им интерпретиране. Дори успешното навлизане в психологическия свят на твореца, в специ фичните му естетически проблеми и в сти ловата му система Ничев смята само като подготовка към голямата задача изследване закономерностите на литературния процес. Тази задача така е обсебила научното му мислене, че дори и в статии, посветени на отделни творци („Минало и съвременност у Емилиян Станев“ и „Никола Вапцаров или нашият поетичен диалог със света"), тя измества конкретния литературен анализ или портретен синтез.

Ако не вземаме пред вид пътеписните и пейзажните моменти в житията и някои други жанрове на старобългарската литература от XIV в. (най-ярки и жанрово оформени са те у Григорий Цамблак и Константин Костенечки), трябва да признаем, че пътеписът е един от първопоявилите се жанрове на новата ни литература. Възникнал още в първата половина на XIX в., отначало в симбиоза с мемоара или географското описание, българският пътепис преминава през няколко фази, очиствайки се от несвойствените за жанра наслоения и примеси, отразявайки промените в националното, идеологическото и естетическото съзнание на българина. В края на XIX в. вече имаме натрупан значителен опит, осмислени са пътищата и тенденциите на развитие, оформена е национална пътеписна традиция, в която се оглеждат основните процеси в развитието на нашата литература. Трайно свързан със земята и имота си, трезвен по манталитет и предпазлив по внушенията на историческата си съдба, българинът не е склонен да се впуска в непознати пътешествия. В книгата си „Записки за България и за българите“ Каравелов описва сърцераздирателните сцени при изпращане то му от Копривщица за Пловдив: „Изведнъж баба ми, майка ми и сестрите ми захванаха да плачат, чегато моя милост отиваше през девет царства в десето, през девет гори зелени и през девет моря дълбоки." Дори и когато рис кът на пътуването би се изкупил многократно, българинът предпочита земе делието и заседналите занаяти. Лишен от спекулативен дух и чужд на рискованите увлечения, той отбягва да се занимава дори с търговия, а в своя патриархален етически кодекс я третира за не съвсем почтено занимание, като и противопоставя превърнатите в народностни добродетели предимства на физическия труд. Разположени на кръстопът, дето се преплитат и сблъск ват многобройни политически, религиозни, военни и стопански итереси, нашите земи са посещавани през турското робство от ред пътешественици, ня кои от които са описали своите наблюдения или са систематизирали резулта тите от своята мисия. Но българи пътешественици няма, а ония пък, които като войници или революционери са се били в чужди земи, не са познавали влечението към писмовния труд.

За три-четири години зряло творчество остави такива бележити творби като „До Чикаго и назад и пътеписите из България, няколко десетки фейлетони, от които всеки следващ бележи видимо пораснало майсторство. С още по-пълна сила талантът на Алеко се разкри в разказите за Бай Ганьо. Неговият герой обобщи характерните черти на цяла една епоха в развитието на българското общество, когато се ломяха старите социални и нравствени устои и из техните руини се въздигаше рицарят на новото време - арогантен и безскрупулен, предприемчив и изобретателен, пълен с енергия и егои стични амбиции. „Бай Ганьо" си извоюва такава популярност, каквато нито едно литературно произведение у нас никога не е имало. Наред с другите произведения на писателя невероятните разкази за един съвременен българин" оказват огромно въздействие върху обществения морал, върху възпитанието на редица поколения чак до наше време. Алеко Константинов има щастливата съдба да създаде свой жанр - фейлетона и пътеписа, - но той бе честит да види своя Бай Ганьо излязъл от книгата и заживял свой самостоятелен живот. Няма у нас друг литературен тип, който толкова дълго и така осезаемо да присъствува в нашия живот, способен за най-невероятни превъплъщения, устойчив и непрекъснато изменящ се. Този втори Бай Ганьо, за който Алеко ни даде само най-обща представа, се натрапва на всяка крачка в живота - ухилен и предприемчив, чужд на стеснението и срама, горд с лукавата си практичност, самодоволен и безскрупулен. Неговото присъствие като че ли се превърна в необходимост, която мобилизира нравствените сили на обществото, активизира нашата съпро тива и издига гражданското ни и духовно самосъзнание. Алековият „Бай Ганьо израсна из множество реални прототипове, но той от своя страна стана първооснова и прототип на безбройни именни или анонимни анекдоти, неговите характерологични черти ни помагат да разберем и квалифицираме многобройните му превъплъщения в безброй реални лица и ситуации. Възникнал като литературно обобщение на действителността, Бай Ганьо се връща отново в реалния живот като нравствена присъда и отрицание на себеподобно поведение. Нашата литература познава много герои, които с идеализма си се превърнаха в пример за подражание и оказаха облагородяващо въздействие върху най-светлите представители на редица поколения. Но никой не притежава неизтощимата жизненост на Бай Ганьо. Ще се осмели ли някой да твърди, че не носи в себе си поне частица от духа на Бай Ганьо и че поне веднъж в живота си не се е държал като знаменития Алеков герой,

Първият опит на Вазов в белетристиката е повестта „Неотдавна“. В същ ност това са мемоари, в които авторът разказва за своето участие в революционния комитет в Сопот, за трудното си бягство от града до Пловдив, а оттам до Цариград и Румъния, за участието си в революционния комитет в Румъния. След неуспеха на Априлското въстание Вазов се страхува за живота си и се стреми неприпознат да премине през тоя дълъг и опасен път. Какви белетристични качества демонстрира Вазов в своя първи опит? Авторът не преследва големи творчески амбиции и в първата проба на перото му в прозата не бива да търсим изявите на един разцъфтял вече талант. Пък и рядко някой белетрист е постигал големи успехи още с първата си творба - умението на белетриста се натрупва бавно и постепенно. Но още в „Неотдавна" Вазов разкрива едно от най-ценните качества на белетриста - умението да фабулира, да изгражда сюжет. Като имаме пред вид документалния характер на произве дението, като имаме пред вид стремежа на автора да избягва срещи и разговори (за да не бъде разпознат), като имаме пред вид колко ограничен е повествователят във времето и мястото на действието, а оттам и в композирането на работата си - само тогава можем да разберем колко голям е успехът му в това първо белетристично произведение. Той пътува от едно място до друго (и това определя композицията на творбата), принуден е да бъде сам, избягва да се среща с едни и същи хора и затова не може да влиза в трайно взаимодействие с други герои, в трайни сюжетни връзки с тях, стеснени са и възможностите за водене на диалог, обстановката непрекъснато се мени и заплашва да претрупа повестта с твърде много описания. И въпреки всичко това Вазов успява да създаде един занимателен сюжет и да напише една творба, която се чете с истинско увле чение. А едно от първите качества на белетриста е тъкмо умението да ангажира вниманието на читателя, да го заинтригува, да създаде занимателен сюжет. В ония далечни години, когато нашата белетристика все още си проправя път и търси да създаде от недостатъчно образования българин свой читател, занимателността на сюжета е задължителен белег за успеха на всяка повест. Не по-малък е успехът на Вазов и в овладяването на белетристичните сред ства за изграждане на образа. Колкото и да е затруднен от обстоятелството, че в „Неотдавна" има в същност само един герой, Вазов все пак успява да го постави в контакт с други лица или с други условия и в тоя контакт да даде възможност на героя си - на повествователя, защото действието се води от негово име - сам да се изяви пред читателя. Дори и епизодичните лица, с които ни среща, се характеризират с изявена индивидуалност, с точно доловени черти на характера, с пластично оживени портрети.