По страниците на литературни списания от СССР и Англия

„Литературное обозрение“ е орган на Съюза на съветските писатели с главен редактор Леонард Лавлинский. Списанието излиза ежемесечно от януари 1973 г. За големия му успех сред широките читателски кръгове можем да съдим и от тиража - 29 хиляди екземпляра. Популярността му е лесно обяснима - всеки брой предлага срещи с известни писатели, критици, дейци на културата и изкуството, които излагат своите становища за развойните процеси в съвременната литература, спорят върху най-интересните проблеми на литературната еволюция, рецензират новоизлезлите книги на съветски и чужди творци. Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху съдържанието на първите четири книж ки за 1978 г., за да се убедим в разнообразието и актуалността на предлаганите статии и рецензии. Особен интерес представляват продължаващите от брой в брой разговори в Дискусионния клуб на „Литературное обозре ние". Със статия на поетесата Татяна Глушкова „Традицията - съвест на поезията“ в Кн. 1 и 2 продължава започналата през миналата година дискусия за критиката на съвре менната поезия. Своето принципно несъгласие с изложените от поетесата възгледи споделят в кн. 4 проф. В. Кулешов и писателят Кирил Ковалджи. Със статии на Л. Финк и Н. Кизименко продължава и дискусията за нравствените търсения в съвременната критика. Привлича вниманието и дискусията за съот ношението между факта и измислицата в Литературата, за която ще разкажа поподробно. Сред най-интересните статии трябва да посочим посветените на книгата на Ю. Карякин „Самообман Раскольникова“, статията на И. Подберезкий за съвременната филипинска литература, интересния разказ на Елвира Горюхина за начина, по който нейните уче ници възприемат творчеството на Василий Шукшин. В рубриката „Литературен архив" правят впечатление писмата, разменени между Твардовски и Маршак и особено спомените на А. Гладков за Пастернак. Всеки брой на списанието предлага и десетки рецензии за новоизлезли книги. Нека сега се върнем към дискусията за Законите на художествеността, която се открива със статията на Игор Золотуски „Найдобрата истина е измислицата“. Критическият патос на тази блестящо написана апология на художествената измислица е насочен сре щу злоупотребата с документалността в съв ременната литература. „Тези думи принадле жат на Шекспир - обяснява заглавието 3., - и макар да са вложени в устата на шута, аз мисля, че Шекспир не се ешегувал. Много Шекспирови пиеси въобще не приличат на живота, в същност по-голямата част от тях са такива." Авторът припомня несъгласието на Толстой с разбирането на Шекспир за истина или художественост и изтъква, че за нас днес и Хамлет, и Наташа Ростова са високохудожествено обрисувани образи. Но когато съвременните кинематографисти се опитват да пренесат на екран романите на Толстой, те търсят подражанието, наподобяването във всичко - дори и във външната прилика на героите. Това според 3. е невъзможно, когато става дума за света на Достоевски, защото в този свят трябва да се представи „лицето на идеята, нейните, ако може така да се каже, психология и жизнена история“. Обръщайки се към съвременната литература, 3. смята, че в нея най-силно е разпро странено описанието. Той изтъква, че дори в училищата се преподава за нехудожестве ността на знаменитите философски отклонения на Толстой във „Война и мир“ и в „Севастополски разкази", но ако те се откъснат от тъканта на творбите, равновесието, целостта на художествения свят на Толстой ще бъдат нарушени. И ако днес в съветската литература преобладава, грубо казано, толстоевското начало, то според 3. то е до известна степен отслабено от отсъствието на същия този елемент, който изглежда чужд в системата на Толстой - философията на Толстой, неговото разбиране за света и човека, което ние, вече борейки се с Толстой, отделяме на неговите картини". Но дори и тези картини, твърди 3., при всичката си стихийност имат граници и образуват конструирана от всичките части художествена Вселена, която представлява собствено творение на Толстой. Тази организация, това творчество 3. не вижда в съвременната проза.