Иван Спасов

Онова, което искам да споделя за този белетрист, ми носи големи въл нения - и като читател, и като критик. Повече от двадесет години, поради непознаването им, не съм писал за книгите на Марий Ягодов. Няма да се успокоявам, че и други оперативни ценители, ако съдим от мълчанието им, са в дълг към делото на един дълбоко пластичен повествовател. В случая споделената или разделена вина в никаква степен и никого не оправдава. Защото всеки от критиците е отговорен пред собствената си съвест; всеки за себе си прави равносметка на видяно и подминато, на казано и премълчано; на компромисите, които е извършил, и на принципите, от които се е ръководил. Моя та утеха би могла да намери приют единствено в чистосърдечното ми признание - причина е моята неосведоменост. Човек не може да познава всичко една текуща национална литература, макар че произведения като „Горун призори" (1956), „Мюмюновите гълъби" (1962) и „Антина и ветровете" (1963) не са факти, които биха могли да не се забележат и да се поставят в пасивно съотношение спрямо други литературни творби, които някога са очертавали, B а и сега определят релефа на съвременния художествен процес.. Както всяко литературно произведение, така и всеки писател има да извърви свой много специфичен път на развитие и на реализация. Трябва да се наложи в зрителното поле на читателите и на критиката, да спечели тяхното предразположение и признание, ако ги заслужава. Нужно е да придобие полагащото му се място и с приноса си в онова непрекъснато обновление, което наричаме новаторство, и с трайното, същинското и необходимото, което ляга в основата на традицията и я подготвя за по-нататъшно извисяване. За Марий Ягодов този неизбежен момент дойде с книгата му „Древният път" (1977), която вече не можеше да не бъде забелязана и да не направи силно впечатление тъкмо сред ярките проявления на съвременната ни проза. С по-кратките си разкази, а най-вече с мащабните и по размери и по съдържание новели сборникът ни накара да се замислим върху следното обстоятелство: кой е този писател, който като че ли скромно и всъщност така смело дръзна да мери силите си с неколцината най-изтъкнати сегашни български автори, считани от критиката - къде с пълно право, къде до известна степен по навик и по съображения - за фаворити, за единствени и сякаш недостижими? Ето че се появи този мълчаливец, когото посетителите на писателското кафене виждат всеки обед да си пие кафето, да наблюдава някак си разсеяно и от време на време да влиза в задушевен разговор с почти едни и същи - може би близки, може би не дотам интимни събеседници.

Някаква странна съдба има тази българка. Когато се назове нейното име, като че ли неизбежно идва да зазвучи в душата ни, да заинтригува мисълта ни, да възбуди емоциите ни също така името и на Пенчо Славейков. Не по-малко силна е и обратната връзка; бих казал даже, че тя е първоосновната и определящата. Името на Мара Белчева е някакъв десетилетен спътник около живота, творчеството, гражданското и личностното поведение на Пенчо Славейков. Получава се двойка от имена, която е занимавала не само съвременниците им, но респектира и днешните хора. И не може да се определи кое в този реалистичен и романтичен възел от съдби е по-силното - дали сътвореното литературно дело, или човешката им индивидуална участ. Ако се вземе предвид обстоятелството, че приживе Мара Белчева малцина са я признавали за „поетка" въобще или за писателка от значима величина, може да се каже, че тя е предизвиквала думите, погледите, коментарите, положителното или отрицателно отношение към себе си по една главна линияизключително хубавата жена, „брилянт в огърлицата на красивите българки", „дамата в черно“, както са я наричали; съпругата на министъра Христо Белчев, твърде начетена за времето си. И по-сетне: „младата вдовица“, приятелката на Пенчо Славейков, неговата спътница до смъртта и след смъртта му; поетесата, която израства под крилото и в „сянката" на големия литературен месия; непокорната красавица, неприемала и отхвърлила дръзко благоволението на височайшата дворцова особа; членката и активистката на Клуба на жените-писателки; гордо остаряващата жена, която към края на живота си копнее да чуе признание - и то не толкова относно стореното от нея за Пенчо Славейков, колкото за своята поезия, за съкровеното си лирическо сътворение. И докато вниманието или невниманието, уважението или отричането на обществото към Пенчо Славейков се дължат на обаятелната му фигура, на мощното му творчество и на оригиналната му, твърде чепата личност, то всеки интерес към Мара Белчева се поражда от факта, как и доколко, в каква посока и с каква бързина, с какъв чар или с каква махленщина се приема нейната близост до исполина тогава в литературния живот. И какви ли не още други нюанси на тълкуване, на одумки, на съгласия и несъгласия се развихрят около името и около поведението на двамата - Пенчо Славейков и Мара Белчева.... Около нея витае повече легендата и като че ли по-малко действува истината. Не можем да отречем и силата на противоположностите, която спомага да се утвърди романтичното и да се открои в него и чрез него обаянието. Защото гладката еднаквост на преценките, на обобщенията, на хвалебствията може да оформи предимно иконографския портрет, ала не и живия облик на човека.

Нейното име може твърде бързо да се възвърне към сегашното поетическо „обращение" по редица съществени причини. До неотдавна поетесата Бленика беше сред нас и, макар да не публикуваше често, нейното присъствие се долавяше осезаемо физически, и духовно-естетически. Трябва да се изтъкне и едно друго съображение: тази авторка никога не е била център на спорове, на дискусии, на големи разговори; съществувала е в нашата предишна и днешна лирика някак си тихо, скромно, без афектации, без насилвания на вдъхновението и на перото, но тъкмо в тоя начин на реализиране и в това „скромно" състояние на нещата се открояват ценности, които имат емоционално значение за читателите, пък и владеят мислите им с дълбочината на съдържанието, което се намира в стиховете на Бленика. Без да съм привърженик на строгия хронологически ред в портретуването на който и да е писател, защото един такъв порядък в значителна степен ограничава импровизацията и „волността" на търсенията и на обобщенията, струва ми се, че за разглежданата поезия той е просто необходим и ще докаже своите предимства. Достатъчно е да се вникне в света на поетесата чрез всяка отделно издадена стихосбирка, за да се види разширяването на мотивите, да се усетят полаганите акценти, да се долови разрастването на тематично-художествения кръгозор на лиричката. И още нещо - всяка самостоятелна нейна книга е „затворила" в себе си „сепаративни" стойности, които се възприемат с удоволствие самостоятелно и които подбуждат желанието ни да надникнем и в другите публикации, за да свържем краищата и да очертаем по-обемните контури на цялото. Нека предварително изтъкна, че първата стихосбирка на поетесата Бленика, издадена преди повече от половин век, наречена „Брегове" (1932 г.), пусната само в хиляда бройки, се препрочита сега като спонтанно откровение на душата, като изповед пред обичания човек и като молитва пред живота за живот и щастие в бъд ните години. Ефирност лъха от чувствата и от цялостното настроение. Херувимска благост излъчват сдържаните, смирените интонации; разкриват се глъбини за духа и за преживяванията, наситени с нежността на спокойния, мъдрия, увлекателния образен рисуньк. Сякаш пред очите ми застава самата Бленика, непозната за мен иначе в младостта си освен от фотографии. Но беглите ми спомени от по-късно време говорят съвсем точно за нейната кротка усмивка и съсредоточена мисловност, когато съм я виждал понякога, без да съм разменял с поетесата нито една дума.... Разбирам нуждата за литературната история и за литературната критика да бъдат принципиално строги, а и с остро реалистичен поглед към фактите, когато се връщат назад в по-далечното или в по-близкото минало на литературната ни дей ствителност. Ала преди всичко друго, в едно такова завръщане би следвало да има проникновеност и дори сантиментализъм - разумен, полезен, ако искате и пре мерен, но истински.