Тодор Павлов

Доказано е, че реализмът от времето на френските просветители, по-късният критически реализъм и съвременният социалистически реализъм са конкретно-исторически направления, които не са съществували преди това в хилядогодишната история на човешкото изкуство. Оттук непосредствено следва, че не е правилно, когато цялата история на изкуството (респ. на естетиката като наука за изкуството) се схваща като история на развитието на реализма в борбата му с антиреализма. Голяма заслуга за до казване на тази истина се пада преди всичко и главно на съвременната съветска общоестетическа, литературно-теоретическа и литературно-критическа мисъл. Реализмът, взет като едно от художествените направления, което се отличава със своята особена система и метод на художествените образи, е качествено различен от дру гите художествени направления, но това още не е достатъчно доказателство, че всички други художествени направления на своето време, при особените тогавашни условия и задачи, са били непременно непрогресивни, без всякакво значение за общия, диалектически противоречив, но взет в своята цялост настъпателен ход на развитието на човешкото изкуство. Така например, имало е и може да има и днес при определени условия реакционен романтизъм, но също така имало е и може да има и днес пак при определени условия и прогресивен романтизъм. Нещо повече. Не е изключено дори в СССР и други социалистически страни отделни автори, било в даден период от своето творческо развитие, било в цялото си творчество, да се окажат романтици, т. е. да стоят на позициите на романтизма и особено на прогресивния романтизъм.

Не може да има никакво съмнение, че Третият конгрес на Съюза на съветските писатели ще бъде от огромно и трудно оценимо значение не само за съветските писатели и литература, но и за световните прогресивни писатели и литература, особено пък за писателите и литературата от страните на социалистическия лагер. Ние в Народна република България сме дълбоко убедени в това и следим с голям интерес започналата се подго товка на Третия конгрес, в това число и откритата в брой 96 на „Литературная газета" предконгресна трибуна за творчески изказвания по задачите и значението на конгреса. се Статията на Дмитрий Еремин „Важнейший принцип социалистического реализма" поставя наистина важни въпроси във връзка с уставната фор мулировка за социалистическия реализъм, според която от художника изисква „правдиво, исторически конкретно изобразяване на действителността в нейното ре волюционно развитие". По-специално Дмитрий Еремин критикува статията на Е. Тагер, пуб ликувана миналата година в кн. 4 на „Вопросы литературы", като отбе лязва, че тази статия е опит за теоретическо обоснование на известното решение на Пленума на съветските писатели относно някои изменения в устава на Съюза. Дмитрий Еремин разглежда критически възгледа на Е. Тагер, който приема правдивото изобразяване на действителността, както и изобразяването й в нейното революционно развитие, но отхвърля историческата конкретност.

Напоследък сред известни кръгове в някои страни се оформи мнението, че може и трябва да дискутираме по всички въпроси и при всички обстоятелства. На пръв поглед това е правилно и полезно. Всъщност обаче въпросът не е така прост и лек, както изглежда на пръв поглед. Ще си позволя преди всичко да приведа един пример от дореволюционната история на българското комунистическо движение. До 9 септември 1944 година и особено през време на монархо-фашистката диктатура ние не дискутирахме с фашистките идеолози и палачи, а смело ги разобличавахме и развенчавахме, разкривахме тяхната реакционност. Ние не дискутирахме с тях а водехме непримирима научна, идеологическа и политическа борба срещу тях. А те, държейки в свои ръце банките, полицията, съдилищата и армията забраняваха и конфискуваха нашите вестници и други издания арестуваха и подхвърляха на изтезания редакторите и авторите, хвърляха ни в концлагери и затвори, разстрелваха ни с присъди и без присъди. И никому от нас не идваше в главата мисълта че тази остра тежка - на живот и смърт - класова идеологическа борба е някаква научна дискусия.

Както за философията, така и за научната естетика въпросът за отношението между обекта и субекта на познанието е основен въпрос, без чиято правилна постановка и решение човешкото научно познание изобщо не може да се развива резултатно. В продължение на цялата история на естетиката този въпрос е бил поставян и решаван различно, като по тоя начин естетическите възгледи върху изкуството са се изразявали в двете главни направления - материалистическо и идеалистическо - при наличието и на разни меж динни или еклектически теории, които в последна сметка са се свеж дали ту към материалистическото, ту към идеалистическото направле ние в естетиката. Без да делим принципно съвременната човешка наука на западна и източна върху основата на географския принцип и без да отричаме или подценяваме в какъвто и да било смисъл и степен наличието на материалистически и диалектико-материалистически естетически възгледи в страните от капиталистическия лагер, не може да не се изтъкне големият факт, че научната естетическа мисъл в Съветския съюз и всички страни от социалистическия лагер се развива по линията на диалектическия материализъм, докато най-разпространените засега естетически теории на запад се оказват в различна форма и степен идеалистически преди всичко по постановката и решението, което дават на въпроса за обекта и субекта на изкуството и тяхното взаимоотношение.

През последните години сред определен кръг работници на науката и културата в страните от социалистическия лагер и особено в комунистическото движение в капиталистическите страни се отбелязва неразбиране на факта, че критическият дух и патос са най-характерни, най-важни черти на съвременната ни ленинска епоха, на ленинския стил на работа. Ленин страстно и безкомпромисно подхвърляше на принципиална и докрай последователна критика не само всевъзможните ревизионисти, опортюнисти и други врагове на комунизма и творческия марксизъм, но и своите верни и добри приятели и сътрудници, в това число и Максим Горки. Отношението на разкритикуваните и безпощадно разобличавани врагове на комунизма към критиката на Ленин е известно: те отговаряха с потоци невъобразими клевети, лъжи, фалшификации. Но какво беше отношението например на Горки към ленинската критика?

Една от характерните особености на днешното международно положение е, че всемирно-историческите победи на социалистическите народи и организираният от световната империалистическа реакция антисъветски, антикомунистически и антимарксически поход се съпътствуват от определено засилване, особено през последните години, на ревизионизма в съвременния му вид, при все още непреодолени докрай остатъци от догматизма и сектантството, които обаче в сравнение с ревизионизма не представляват главната опасност за нашето общо политическо, научно и културно дело. Цялото над 30-годишно творческо поетическо дело на Младен Исаев е още едно прекрасно доказателство за научната несъстоятелност и идеологическата опасност, които се крият в съвременния ревизионизъм, а също и в неизживените докрай остатъци от догматизма и сектантството както в областта на политическата, стопанска и научна, така и в областта на културната и литературна дейност. Подобно на творчеството на редица чествувани вече у нас реалистически, критическо-реалистически, прогресивно-романтически и социалистическо-реалистически автори, чествуваното сега творческо поетическо дело на Младен Исаев е всъщност конкретен отговор на нападките и клеветите на всевъзможните съвременни ревизионисти и „критици" срещу социалистическия реализъм, срещу социалистическо-реалистическия метод.

Никоя наука не може да изясни и определи точно и изчерпателно своя предмет и основни задачи, докато въпросите за нейния предмет и основни задачи не бъдат разработени конкретно и всестранно от самата тази наука. Поради това има известно оправдание в практиката да се дава пълното определение на науката и на нейните основни задачи не в началото, а в края на монографиите или университетските курсове, посве тени на надена наука. Същевременно обаче как ще пристъпи дадената наука към подбор и разработка на своите собствени основни задачи, които произтичат от самия характер на нейния специфичен предмет на изследване, ако научният изследовател не е предварително, макар и в най-обща форма ориентиран, кои са именно тия задачи и къде и как те трябва да бъдат търсени? Ботаникът например няма да седне да търси, да описва и да обяснява природата и развитието на кристалите или на животните, а ще се насочи към въпроси, които действително спадат към областта на специалната наука ботаника. Ясно е, че именно след като научният изследовател или група изследователи са завършили науч ното изследване на спадащите към ботаническата наука въпроси, те вече могат в заключение да ни дадат пълния, макар пак не окончателен, отговор на въпроса за предмета и основните задачи на ботаниката. Същото важи и за всяка друга наука без изключение.

Знаем вече, че естетиката е частна или специална наука за изкуството. Това не само не отрича, а предполага нуждата да съществува и филосо фия на изкуството. Философията на изкуството обаче е съставна част, раздел или аспект на философията изобщо, която изпълнява роля на най-обща теоретическа и методологическа основа по отношение на частните науки и по-специално на естетиката като частна наука. Естетиката от своя страна, като конкретизира и разработва основните философски понятия за отражението (усвоението) на света по законите на красотата, може да оказва обратно влияние върху самата философия и по-специално върху философията на изкуството. При това при определени обстоятелства естетиката като частна наука може да предизвика известни изменения и във формата на самата философия.

Всяка наука затова именно енаука, защото изучава, обяснява, определя преди всичко и главно онова, което е общо (свойство, същностно отношение, закон) в изучаваните от нея вещи и явления. Наука, която не е способна да открие и определи общото в обекта на своите изследвания, не е и не може да бъде наука. Това е, тъй да се каже, аксиома, потвърдена от цялото развитие на всички без изключение науки - философски и частни, природни и обществени, научно-изследователски и научно-приложни. Естетиката като наука не прави изключение от това общо правило. Същевременно всяко общо затова именно е общо, защото е дадено в диалектическо единство с особеното и единичното. Общо, което не съставлява дълбоката и все по-дълбока същност на особените и единични неща, а съществува като чисто, голо общо само по себе си и само за себе си, престава всъщност да има характер и значение на общо и се превръща в някаква абстрактна, метафизическа и в края на краищата мистическа идея, която в разните идеалистически теории придобива значение на отвъдсветовно божествено начало или пък на някаква трансцендентална ценност и т. н. Общо, което не е присъщо поне на две неща (предмети, явления) не е и не може да бъде общо и следователно не е и не може да бъде никакво научно понятие, категория, закон.