Петър Парашкевов

По времето, когато д-р Кръстев започва своята литературно-критична дей ност, нашата детска литература има вече известни традиции: няколкото пе риодически издания по време на Възраждането и гневните или примири телни отзиви за тях от Ботев, Каравелов, Блъсковци, Марко Балабанов стихосбирките на Васил Попович, Марко Балабанов, Иван Вазов, П. Р. Сла вейков през 80-те години; първите детски списания след Освобождението Успоредно с появата на „Мисъл“ и неговото укрепване у нас започва бързо „производство" на детска поезия, а по-късно и на белетристика за деца. Необходимостта от подобна книжнина за извънучилищен прочит привлича към творчество не само утвърдили се в литературата за възрастни, но и хора с явно отсъствие на литературни заложби. Тези „писатели" са заварили една директно-дидакти чна възрожденска традиция, която улеснява поетическите им набези, защото няма нищо по-лесно от това да оправдаеш литературните си грехове с традицията, особено по онова време. А и малко са били онези, които са искали обяснение за подобни грехове. с B Когато се съпоставя дидактичната детска поезия през Възраждането бледите и подражания през 80-те и 90-те години, е необходимо едно уточняване. Дидактизмът в поезията за деца през Възраждането има своите корени просветителската дейност за „свестяване“, за „пробуждане" на българина от тежкия „сън“ на безпросветността. Стихотворенията с такава тематика (лириката е основен литературен род в творчеството за деца дори дълго след Освобождението) са били предназначени еднакво за всички социални и дори възрастови групи на българското общество. Възрожденската детска поезия компенсира своето формално несъвършенство и изведеното на повърхността нра B воучение със своята искреност, подсказана ни дори от милата наивност на овла дения от високи идеали автор. Ако възрожденската детска поезия се възприема от целокупното българско общество като истинско откровение и е задоволя вала и нравствените, и естетическите изисквания на това общество-дете, то края на 80-те година на подобни творчески прояви започва да се гледа с недоверие. Това недоверие е възпитано още в последните години преди Освобождението от неукротимите пера на Ботев и Каравелов.

Все по-често напоследък се обръщаме към теоретическите проблеми на този клон от изкуството на писаното слово, търсим причините за неговата поява и вис торически, и в социален, и в естетически план. Всяко сериозно теоретическо осмис ляне на детската литература трябва неизбежно да се върне към нейната история, към началото й, за да открие там предчувствието за появата й и първите и стъ пки. Защото в началото са събрани като във фокус и най-ярко се открояват причините, зависимостите и обусловеността на подобни явления. Детската литература е късно явление в литературния процес. Появила се е в определен период от историческото и духовното развитие на народите, изви кана на живот от конкретното социално битие на обществото. В този смисъл е любопитна една съпоставка на първите прояви на детската литература в Европа и у нас. Такава съпоставка ще направи по-убедителни мотивите, изводите, обобщенията, общовалидните истини, които могат да се извлекат от нея. Появата на литературата за деца е уникална в своята необичайност: преди да има детски творби, има възгледи за ползата от възможното тяхно същест вуване. Първите възгледи за детската литература изпреварват своя предмет - откриваме ги в педагогическия роман на Жан-Жак Русо „Емил, или за възпитанието" - 1762 г. В този роман именитият философ и идеолог на Френската буржоазна революция излага своите разбирания не като естетическа система за спецификата на детската литература (такава литература още е нямало), а като възглед за възможността да бъдат използувани произведенията на художестве ната литература във възпитателния процес. Следователно това са част от педагогически теоретизации, появили се, за да осмислят едно, станало вече попу лярно, явление в педагогическата практика - безотговорното и немотивирано използуване творбите на древните класици, на Лафонтеновите и други басни И на тогавашната художествена литература с брутални дидактически намерения. Литературната действителност не е предлагала на децата богат избор. Доста колоритна картина в това отношение представляват откровенията на Гьоте в „Поезия и истина“, където той разказва за мястото, отделяно на детските литературни занимания в родината си. Картината е била еднаква навсякъде. Дори доста по-късно настолна книга на децата са били съчиненията на древните. Когато обсъжда качествата на елинската и римската класическа литература като детско четиво, Русо им отдава заслуженото. Литературата на древна Елада и Рим му помагат да защити своя генерален възглед за природосъобразността и при коментара на детското четиво. Според него „древните са по-близо до природата и техният гений е по-самостоятелен", у тях има известна първичност на вкуса, продиктувана от първичността на светоусещането, което не е обреме нено от комплексите на цивилизования човек.