Иван Пауновски

Трудно се чете книга, в която цитатите заемат значителна част от съдържанието. Все пак това не са цитати, които специ алистът, противно на създалата се у нас практика, би трябвало да избягва поради тяхната общоизвестност. Иван Цветков цитира извънредно много, но цитира неща, които са познати на ограничен брой литературоведи. Или пък са новост даже и за тях, нещо, което никого не учудва, тъй като авторът е безспорно най-добрият познавач на материала, свързан с темата „Горки и българската литература". Разбира се, винаги могат да се намерят хора, които ще подценят това положи телно качество на авторската ерудиция с възражението, че подобно „събирателство" може да бъде извършено и от средно квалифициран литератор или просто от дилетант. Общо взето може и така да е, но в случая съвсем не е така. По простата причина, че когато стане дума за Горки, дилетантите предпочитат съвсем друг род дейност и най-малко изследователската. По този начин дълбоките и всестранни връзки на големия писател с нашата Литература в продължение на половин век и повече и изобщо с нашия културен и обществен живот в най-добрия случай само се декларират и съвсем малко се 1 Иван Цветков. Максим Горки и българската литература. Изд. на БАН, София, 1964, 256 с. 172 показват чрез следите, които ни еоставил литературният процес. Ето защо книгата на Иван Цветков съвсем не запълва една празнота“, както обичат да се изразяват рецензентите. Напротив, тя енергично изтласква встрани заелите прекомерно голяма територия общи вестни карски и други подобни материали, в които името на Горки се свързва само с най-повърхностно и риторично признание на неговото значение за нас и с петшест факта, които се помнят и знаят само защото непрекъснато ни се преповтарят. Най-после с какво би трябвало да започне Иван Цветков, освен със събирането на материала, погребан от нашето невнимание?

Руската литература е овладяла тели с толкова велики драми, че случаят с героя на повестта „Двойник" им изглежда съвсем незначителен. Но въпреки това, повече от сто години вече продължава големият спор около тази повест и кошмарното произшествие с титулярния съветник Яков Петрович Голядкин, извършило се на крайбрежната улица Фонтанка, в столичния град Петербург, през ноември, в дъжд и сняг, късно вечерта. .. Облегнат на перилата, които бяха издигнати по протежение на Фонтанка, Яков Петрович преживяваше може би най-страшните мигове през живота си. Току-що изхвърлен от дома на статския съветник Берендеев, той бе готов да изчезне въобще, в земята да се провали, да не бъде, в прах да се превърне... Но нищо от това не стана, а се случи едно извънредно и озадачаващо произшествие: титулярният съветник срещна на брега на мътната и дори черна река Фонтанка своя двойник.

Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

липсва