Снежина Николова

Всеизвестно е нежеланието на румънския критик-реалист да дава каквито и да било сведения и пояснения за отделни периоди от живота си и изобщо да допуска любопитни очи да надникват в съкровени и интимни за него подробности. Едва ли би трябвало да подозираме някаква поза у големия сатирик или известно кокетство по отношение на собствената му личност, която, както знае, е предизвиквала всеобщ интерес. За себе си Караджале е имал право. „Каква връзка има моето семейство, което не е благородническо, с произведенията ми. Когато си купуваш чифт обуща, евтини и удобни, носи ги със здраве и не се интересувай от произхода на техния създател и от начина му на живот, който няма нищо общо с твоите обуща“, отговаря той на Петре Хория Петреску, който защищава докторска дисертация върху произведенията на Караджале. Но писателят Караджале, подведен от обстоятелствата на доброволен изгнаник (споменатият факт се отнася към берлинския му период от 10-23 октомври 1906 г.), огорчен и потресен от отношението към творческите личности в буржоазно-чокойска Румъния, сам разбира, че едно произведение на духа и това - плод на ръката, не могат да бъдат подведени под общ знаменател, както и между създа телите им не може да се търси духовно покритие като личности. Именно като личности. Защото иначе едва ли щеше да се роди безсмъртното му творчество, едва ли самият той щеше да има правото да оцени собствения ск живот, който протекъл в непрекъснато писане, с подобна фраза: „Аз не съм написал нищо, e от което да се срамувам." Самоосъзнаването на собственото „аз", на мястото, което заема в литературния живот на Румъния още приживе, говори красноречиво, че както тогава, така иднес първата среща с Караджале е преди всичко среща с една богата личност. От експозицията на къщата-музей „И. Л. Караджале“ в Плоещ, от експонатите в Музея на литературата и Музея на театъра в Букурещ, както и в Музея на града до каменностудените черти от барелефа на надгробната плоча на Караджале в гробището „Белу“ ни гледа познатото лице на писателя. Но в застиналостта на мига обективът есъхранил наред с преходите на възрастта и движението на духа; излъчването на богат вътрешен живот, който е рефлектирал в ре довете от разказите или фейлетоните, комедиите или политическите му памфлети, създавани в съответни жизнени ситуации и настроения. Разбира се, налагащата се надменна караджалевска усмивка създава впечатлението за язвителното му и непримиримо отношение на враждебност към определени типове и явле ния, срещу които е избрал оръжието на сатирата.

Когато преди години възникна този въпрос, той не излизаше от рамките на най-общите структурно-типологични паралели в произведенията на двамата сходни автори. Определението „сходни" би трябвало да се приема в неговата буквалност, употребено съзнателно и целенасочено. Разгледано в светлината на философските категории, пространство“ и „време", това сход ство още веднъж потвърждава взаимната обусловеност между личност - общество - творче ски процес. Доколкото тази триада е следвала своето диалектическо развитие в нашата зона на Балканите, ние намираме в литературата на двата народа и сходни художествени резултати. Малко е да се каже, че тези бележити творци са само съвременници. В хода на времето те имат твърде общи моменти, в които древноримската богиня е разделяла пристрастията си към двамата. Преди всичко тя пожелава да им отреди за детство последните двайсет години на късноромантичния за Балканите XIX в. и това ще сложи траен отпечатък не само върху цялостното им творческо развитие, но и в психологическата нагласа при приемането и оценката на обективната действителност. Но 1880 г. като рождена на двамата вероятно не се е видяла достатъчна в експеримента на същата тази Фортуна и тя избира месец ноември като най-подходящ за оповестяване щастливото събитие в дома на Александру Садовяну и на Стефан Йовков. Три дена измерват големия аванс в полза на Садовяну, за когото времето винаги ще работи „за“. Ако вместо на 9 ноември Йовков се беше родил заедно със Садовяну на 5 ноември, можехме да повярваме в пророческия пръст на съдбата, в предопределението и на двамата да се запишат в Юридическия факултет и да го посещават: Йовков - няколко месеца, Садовяну - няколко седмици, след което и двамата да потънат в необятния свят на литературата. Толкова. Всичко останало езакономерен процес. Необходимостта на времето ги създава като творци. Случай ността поставя знак на равенство в календара на житейския им път. Дори и в това, че двамата умират в един и същи месец - Садовяну на 19 октомври, Йовков на 15 октомври. Този път обаче годината не е една и съща. Времето отново работи в полза за Садовяну и му дава още 24 плодотворни години, т. е. общо почти половин век творческа дейност. И това не е малко. Но за него - по-нататък. Когато се говори за Йовков и Садовяну, обикновено отбелязват принадлежността им към две столетия, към две епохи. Аналогичните обществено-исторически условия моделират, поне на първо време, сродна душевност у двамата и това е вече споменатата остра чувствителност към аромата на една отминала романтика, която пази спомена на незаличимите възприятия на детството. Вероятно старата Жеруна не се е отличавала много от малкото молдовско градче Пашкани, дето думата „Хайдутин" и на двата езика е произвеждала едно и също неотразимо впечатление. И не може да бъде другояче. В Балкана все още витаят сенките на старите юначни българи, които времето сякаш ревниво е запазило именно за перото на бъдещия Йовков, чак до появата на „Старопланински легенди". В пълното с потайности и страшни красоти селце Вершени край река Сирет дядото на Садовяну Георге урсаки направо заявява: