Илиана Монова

Лириката на Димчо Дебелянов се формира и разгръща около две основни емоционално-психологически ядра. Първото от тях условно наричаме емоционално модулиране (т. е. преминаването от чувство на бездомност, самотност, отчаяние, към чувство на радост, вяра в бъдещето и обратно както в цялото творчество на поета, така и в рамките на една отделна творба). Второто емоционално-психологическо ядро е отношението към спомена за детството и патриар халното минало. Тези два възлови пункта не са обособени. Техните емоционални и семантични полета проникват едно в друго и взаимно се обуславят. Далеч сме от мисълта, че този тип емоционално-психологическа насоченост съществува само при Дебелянов. Тук става дума не толкова за уникалност, колкото за степента. характера и ролята на тази емоционално-психологическа нагласа в творчеството на поета, за силата и влиянието й върху изграждането и развитието на мотивите, темите и образите, за начина и специфичността на нейната проява. При Дебелянов тези две емоционално-психологически насоки имат доминираща и опре деляща роля. Обект на нашето изследване ще бъде вторият емоционално-психологически център в лириката на поета - споменът и отношението към него. Необходимо е преди всичко да се разграничи темата „минало" от темата „спомен". Отразяването на миналото в едно художествено произведение предполага по-обективно отношение към него и по-близко придържане към неговата реалност. А споменът - това е миналото, пречупено през погледа, преживяванията, емоционалната структура на личността. С други думи, споменът е отношението към миналото, изразено в художественото произведение, а не изобразяване на самото минало. Затова и начинът, по който Дебелянов (респективно неговият лирически герой) подхожда към своето минало, превръщайки го в спомен, т. е. в нещо живо, съкровено негово и звучащо само за него, е резултат от особеностите емоционално-психологическата структура на личността му. За Дебелянов спона менът е нравствена опорна точка, алтернатива на настоящето, съкровено у бе жище от мрачната и жестока действителност. Крайното дистанциране на поета от тази действителност го довежда до самозатваряне в рамките на душевното страдание и неудовлетвореност, които преминават в трайно съзнание за безпътица, бездомност и самотност. Тази емоционално-психологическа нагласа обаче се нуждае от други, вътрешни опорни точки, които да изграждат и крепят вътрешното душевно равновесие. От една страна, той приема в себе си смъртта като възможен изход и потенциално достига до нея; от друга страна, лирическият му герой копнее за нощта, която ще му донесе желаното успокоение.