Запрян Козлуджов

Книгата на доктора на филологическите науки проф. М. М. Гиршман е плод на дълбок и траен научен интерес към един актуален и същевременно малко изследван проблем ритъма на художествената проза. Целенасоче ната изследователска дейност на съветския теоретик е намерила практическа реализация в книга, полемична по своята същност и едновременно с това респектираща с овладяността на материала, със задълбочеността и прецизността на анализа и аргументацията, с полемично-евристичния характер на обобщенията. 130 Авторът работи върху проблемите на ри тьма в художествената проза продължително време. Теоретичното осмисляне на някои идеи, развити в изследването, е свързано и с пряката преподавателска дейност на М. М. Гиршман в Донецкия държавен университет. В него той чете в продължение на дълги го дини спецкурс „Анализ на художествените произведения" и заедно с това публикува ре дица работи по теория и практика на цялостния анализ. В тях той се сблъсква с проблема за ритмическата организация на художестве ната творба и по-специално със специфичното проявление на тази организация в художестве ната проза. Изследването, обяснението и функ ционалният анализ на особената проява и роля на ритъма в прозаичната творба са основната цел на монографията. Авторът прави интересен и оригинален опит да докаже и изяс ни художествената значимост и специфичната съдържателност на ритьма в художестве ната проза. Съвсем общо може да се каже, че той разглежда ритмическата организация на прозаичното произведение като определен момент на формиране и разгръщане на художественото цяло, като своеобразен израз на вътрешното единство, на общите идеи и организиращите принципи на художественото произведение. Според М. М. Гиршман, като изпълнява тези свои функции, ритъмът в крайна сметка наравно с останалите елементи, а при някои автори и в по-голяма степен, въплъщава смисловото единство на творбата, на саморазвиващото се по своеобразен път художе ствено цяло.

През последните двадесет години в българската художествена проза за почна да се проявява доста устойчива тенденция, бележеща едно по-широко и ускорено развитие на първоличните повествователни форми. Като първоличен тип повествование, литературният сказ заема определено място в съвременната българска проза. В нея се появиха творби, изградени изцяло върху сказова основа (почти всички разкази на Н. Хайтов и някои от разказите на И. Радич ков). Този маниер на повествуване предизвика много силна и в повечето случаи адекватна на авторските цели реакция. Настоящото изследване представлява опит да се обобщят и формулират съдържателните и формалните признаци на сказовия повествователен тип, да се потърси спецификата на сказа, причините, определящи художественото му въздействие, неговото място и роля сред останалите първолични повествователни форми. Обект на разглеждане и анализ ще са онези особености на сказа, които играят ролята на негови сигнали и го определят като специфична повествователна структура. В неговата специфичност проблемът за сказа се поставя за първи път в съветското литературознание от началото на 20-те години на нашия век. Тогава започва да се изгражда теорията за сказа като повествователен тип. Самият термин „сказ" е чисто руски и няма чужд езиков еквивалент в литературната наука. Взет е от фолклористиката и в прекия си смисъл означава устен народен разказ, който стои на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество.

Скромната по обем, но затова пък достатъчно интересна като проблематика книга на Г. И. Богин Филологическая герменевтика" представлява първи, макар и не съвсем разгърнат опит за съз 132 даване на марксистка херменевтика. Херменев тика, стремяща се да преодолее цялото стълпо творение от неокантиантски, дилтейантски, фе номенологически, екзистенциалистки тенденции и въз основа на диалектическия и историческия ма териализъм да изгради цялостната методологи ческа теория за разбиране и тълкуване на текста. Изследването на Богин не представлява обстоен критически анализ на историята на херменевтиката, нито пък на съвременното и състояние в западното философско и хуманитарно мислене. Критическите бележки и възражения на автора се ограничават в сбитото, максимално синтетично и концептуално проследяване само на основни моменти от историята на филологическата херменевтика. Достойнството на представяната работа може да се потърси в друга посока - тя действително не е отричащо-цитираща, а преди всичко пре осмислящо-конституираша. Стремежът й е да изгради основите, да маркира методологическите подстъпи към една нова марксистка херменевти ка. Книгата на Богин по своята концептуална същност и идейна насоченост е косвено, потенциал но противопоставяне на западногерманската херменевтика, която авторът открито определя като ахерменевтична. Стремежът да разберем, тълку ваме и представим максимално адекватно текста на изследването ни кара да изпитаме върху соб ствения си гръб цялата сложност на проблемите, поставени в него. Същият този стремеж ни кара волю-неволю да използуваме един от основните постулати на херменевтичната процедура, който се състои в обръщане към „авторитета на традицията". Това на практика означава да се даде от говор на въпроса, как традицията се проявява във всеки феномен на съзнанието, как тя се обективи ра в текста, как съвременното мислене се свързва с насоките и резултатите от мисленето на предходните поколения. Ето как формулира този верен по същността си и непредизвикващ възражения принцип доайенът на западногерманската херменевтика Х. Г. Гадамер в „Истина и метод: „Самото разбиране трябва да се разглежда не толкова в качеството на акт на субективност, кол кото в качеството на включване в осъществяване то на традицията, в която миналото и настоящето постоянно се опосредствуват. Именно това трябва да бъде изведено в херменевтичната теория, в която прекалено преобладава идеята за проце дурата и метода. Следвайки тези разсъждения, мо жем да кажем, че не ще разберем правилно пред ставяната книга, ако не я ориентираме и съотне сем с традицията, чийто плод се явява тя. Само тогава ще можем да обясним правилно привид ния парадокс, по силата на който Богин обвинява създателя на съвременната философска херменевтика в ахерменевтизъм. В изследването на Богин немският опит при съствува, но фундаментално преосмислен върху различни от немските философско-методологи чески позиции. За да разберем това конституира що преосмисляне, трябва да сме наясно какво то преосмисля, т. е. на какво се опира и на какво се противопоставя Още в самото начало Богин фиксира точно пред мета на своето изследване. За него филологи ческата херменевтика е научна дисциплна, изу чаваща процесите на разбиране на текста". Той не свежда акта на разбиране до някаква строго регламентирана процедура, а разглежда разбирането като съвкупност от сложни процеси, при това в голяма степен интерсубективни, стреми се да анализира протичането на тези процеси, да потърси тяхната логика. Имайки предвид, че въпросът за същността на разбирането на текста е един от най-трудните във филологията, Богин не се огра ничава само с някакво единствено и твърдо опре деление. „Диалектическият подход - пише той - към такова понятие като „разбирането" изисква и разширяване на определението, и разглеждане на това понятие в неговия исторически и съответно логически процес на образуване.“ Той търси пределни определения на разбирането, такива, кои то, без да се явяват „твърди“ и „окончателни", позволяват само да се отграничи предметът на изследване от други - в частност от мисленето, съзнанието и знанието. За него разбирането е процес на постигане на смисъла на текста, усвоя ване на чуждите преживявания, мисли и решения, опредметени в текста, движение към знание, производство на знание (без само то да е знание)“.