Стефан Кожухаров

На 10 април т. г. в София завърши жизнения си път дългогодишният и многозаслужил изследвач на старата българска литература д-р Васил Славов Киселков. Той принадлежи към онези немногобройни всеотдайни труженици, които великолепно съчетаваха в себе си верността към учителския дълг със стремежа към научноизследователска дейност, призванието на педагога с търсещата мисъл на учения. Роден ев гр. Котел на 17. ХІ. 1887 г. в семейството на дребен скотовъдец. Подпомогнат от вуйчо си, В. Сл. Киселков завършва гимназия във Варна, а от 1909 г. следва славянска филология в Софийския университет. Висшето си образование обаче завършва в Загреб (1914), където защищава докторска дисертация на тема „Християнството и книжнината у българските славяни" (1914). Десет години по-късно еизпратен за едногодишна специализация по славистика във Виена. До оттеглянето си в пенсия д-р В. Сл. Киселков преподава български език и литература в различни градове на страната. Той е пръв учител на българчетата в с. Пет могили, Шуменско, гимназиален учител в Сливен, Котел, Карнобат и Ямбол, а от 1925 г. в Софийската духовна семинария. Още в дисертационния труд на д-р Киселков е набелязана голямата тема на неговите научни занимания - старата българска литература и среднове ковната ни история. Сам той отбелязва: „От 1914 г. до днес съм използувал всич кото си свободно време, за да проучвам нашето минало и главно старобъл гарската литература. Пълната библиография на д-р Киселков съдържа 139 заглавия, които очертават творческата му активност, полувековното му участие в нашия научен и културен живот: монографии, студии и статии по стара българска литература, рецензии върху новоизлезли научни трудове, популярни статии, преводи от старобългарски език, съставяне на учебници, отклик на система. дискусионни проблеми на правописа и образователната В кръга на научните интереси на Киселков важно място заема литерату рата на „Златния век“ (Презвитер Козма и неговата беседа против богомилите. 1942; Българската книжнина през Симеоновия век. 1943; Свети Климент Охридски. 1941 и др.), привлича го сложната кирило-методиевска проблематика, към която той многократно се връща, за да търси нови решения на спорните въпроси за народността на Първоучителите, за приоритета на кирилицата или глаголицата, за авторството на Пространните жития и пр. (Славянските просветители Кирил и Методий. 1946; Кирил и Методий в Рим при папа Адриан II. - Истор. преглед, кн. 1, 1946; Най-старата славянска азбука.

В старите балкански литератури са широко разпространени редица произведения, които е намерил художествена интерпретация култът към светицата Петка (Параскева) Епи ватска, наричана още Нова, Търновска, Белградска или Сръбска, Яшка. Нейните мощи, отнети от латинците и донесени в Търново след знаменитата клокотнишка победа на Иван Асен II, подир падането на Търново под ударите на турците последователно биват пренасяни и престояват за различни периоди от време във Видин, Белград и Цариград, докато най-сетне се озовават в Яш. Несъмнено това е една от съществените причини за популяризирането и развитието на нейния култ сред балканските народи, както и за възникването на значителен цикъл от произведения, принадлежащи към такива продуктивни жанрове на средновековните литератури от източноправославен тип като житийния жанр и химнографията. Около произве денията, съставящи този цикъл, е възникнала богата литература, но все още не са намерили задоволително решение отделни възлови моменти от началната история на цикъла сред южните славяни. В коя година са пренесени мощите от Каликратия в Търново и дали преди това събитие са били преведени на старобългарски някакви произведения за Петка Епиватска ? Кога и колко произведения са били преведени в България ? Кой и къде е направил преводите? Дали само еднаквото име е довело до това странно смесване и взаимно проникване, което наблюдаваме в литературните произведения и иконографията на Петка Епиватска и другите две светици със същото име или това е последица от съвсем друга причина ? Нова светлина върху набелязаните въпроси хвърля една неизвестна доскоро в науката творба на непознат старобългарски книжовник от тридесетте години на XIII в., която носи белезите на друг обикнат от старобългарските писатели жанр - летописния разказ. Централно място в този разказ е отредено на пренасянето мощите на светицата в Търново. Заедно с това неизвестният автор съобщава важни сведения за направен от него превод на произведения от гръцки език, с които се поставя началото на агиографско-химнографския цикъл за Петка Епиватска в старата българска и изобщо в старите славянски литератури. От изключителна важност са и съобщените от автора сведения за първия търновски патриарх Йоаким, които допълват изгубената част от единствения намерен досега препис на житието му и дават възможност да се разбере смисълът на едно неясно място в известния от Бориловия синодик Разказ за възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. Ценен заради фактическото си съдържание като исторически извор, Летописният разказ същевременно е Оригинално произведение на старата ни литература, което обогатява представата за книжовния живот в Търново през тридесетте години на XIII в. Публикуването му е наложително.

Изслушаните вече няколко доклада на семинара не само поставиха много съществени въпроси на литературната ни история и засвидетелствуваха професионалната компетентност на своите автори, но същевременно очертаха сложната методологическа ситуация, в която попада съвременното литературознание при опита си да конструира модела на една национална литературна история. Набелязват се проблемите на продължителна - с всички изгледи да бъде и плодотворна - дискусия на различни равнища: от принципите на хронологизация и периодизация на отделни литературни явления и процеси до най-сбщите теоретико-методологически и естетически проблеми на литературния процес. Подготвителните изследвания за написването на многотомна история на българската литература очевидно се насочват не само към проучване на т. нар. „бели полета“, но и към една критика на способността за съж дение върху литературата. Такъв е според мене смисълът на остро поставения въпрос, каква трябва да бъде новата многотомна история на българската литература. Споделям и затова ще цитирам принципната формулировка на Б. Ничев, че в нашия разговор става дума „за литературна история, която се съобразява със съвременното равнище на марксическата наука, и, от друга страна - без всякакво предубеждение да изхожда от своеобразието на самия литературен процес. Това може да бъде само история, при която литературата се разглежда като една отворена, развиваща се система, и то не обикновена система, а система ценностна, т. е. система от естетически стойности, система, при която не само и не главно хронологическият, но и аксеологическият, оце нъчният момент играе роля при класификацията, подбора и степенуването на явленията. Това значи, че отделните литературни явления - писател, творба, литературна група, течение, период и т. н. - би трябвало да се разглеждат в техните взаимоотношения и вътрешна функционалност с оглед законите и изискванията на самата система, с оглед на нейните потребности и вътрешната й логика. "