Велизар Илиев

През май 1979 г., по случай 250-годишнината от рождението Г. Е. Лесинг, в университета „Мартин Лутер" - Хале, ГДР, се състоя международна научна конференция, в която участвуваха около 250 лесинговеди от цял свят. В речта си при откриването на този форум проф. д-р Герхард Енгел, зам.-министър на висшето образование в ГДР, подчерта, че Лесинг винаги е бил разглеждан от революционната работническа класа като неин духовен предтеча". Неговото многостранно наследство принадлежи към „предисторията на марксизма в Гер мания; за въздействието на Лесинговото дело е допринесло преди всичко пос редничеството на Л. Бьорне, Х. Хайне и младохегелианците. Г. Енгел изтъкна и приноса на конференцията за изясняването на историческите отношения между марксизма, от една страна, и Просвещението като специфична проява на пред революционната бюргерска идеология, от друга. Просвещението е един от цен тровете на сблъсъците в идеологическата борба между капитализма и социа лизма за правото върху националните културни наследства, а Г. Е. Лесинг с без съмнение централната фигура в Немското просвещение; логично би било следователно очакването, че на Лесинговия международен форум ще се появи и едно изследване на отношението на Маркс и Енгелс към Лесинт. Но само в Няколко доклада бяха посочени отделни моменти от това отношение: имената на Маркс и Енгелс бяха споменати поотделно по десетина пъти и само три-че тири пъти във връзка с някакво конкретно сходство между класиците на науч ния комунизъм и Лесинг. Този въпрос остава все още едно бяло петно"; за съжа ление марксистките-лесинговеди не поставиха решаването му като една от за дачите на съвременното лесинговедение. А как може да бъде то марксистко, без да е изследвано отношението на самия Маркс към Лесинг? Или на Енгелс и Вл. И. Ленин към Лесинг?

През април 1868 г. Фр. Енгелс посочва за свои любими прозаици" п телите Гьоте и Лесинг. Любимите писатели на Маркс (по негово собстве признание) са Дидро, Лесинг, Хегел и Балзак. За отношението на двамата кл сици на научния комунизъм към европейските литератури и техните глава представители е казано вече почти всичко. Останал е „незабелязан само Е. Лесинг, който е и единственият автор, любим едновременно и на Маря и на Енгелс; следователно основанието за разглеждането на този въпрос е п вече от достатъчно. Може да изглежда странно, че той е останал едно, мака и малко, бяло петно" в лесинговедението, още повече, че се касае за отминаван на писател, определено предпочитан и от двамата велики мислители. Стран е още, че дори и по време на международната Лесингова конференция в гр. Хал ГДР (май 1979), въпросът за мястото на Лесинг у Маркс и Енгелс не бе те на нито един доклад; а едно очакване за появата на такъв доклад е напъл логично, поне за марксисткото лесинговедение. За съжаление и имената на Мари и Енгелс бяха сравнително рядко споменавани в докладите: само три-четир пъти във връзка с някакво конкрет но сходство с Лесинг. Историята лесинговедението също не е богата на „опорни точки" за едно евентуално и следване в тази насока. През 1958 г. Н. Алмази например очерта „линията в развитието, което води с Гьоте и Хегел през Фойербах към Маркс", като о хвърли опитите на буржоазната литературна история да изключи Лесинг тази линия. М. Бергер при проследяването на постановките на „Натан Мы ри" в годините след Втората световна война изтъква, че Лесинговата идея приемствеността става „център на марксистко-ленинското усвояване на насле ството“. По-конкретен е Г. Фридлендер: „Маркс и Енгелс продължаваха тра дициите на Волтер, Бомарше и Лесинг в полемичните си съчинения проти К. Фогт, Л. Брентано и други врагове на немския пролетариат. "а Дори ви 43 вестното изследване на Ал. Димшиц „К. Маркс, Фр. Енгелс и немската лин ратура" Лесинг е споменат само осем пъти, от които четири - във връзка Маркс, и един - в косвена връзка с Енгелс; като цитат, където се критикув една мисъл на К. Грюн за Лесинг.