Светла Гюрова

За съвременния читател Кирил Христов беше доскоро почти непознат автор; поет със странна и необикновена съдба, съхра нен в съзнанието на потомците си най-вече чрез своите идейни и художествени прегре шения. Първите му творби, които донесоха на поета слава и признание, бяха допреди няколко години библиографска рядкост. Ето защо малцина можеха да си представят онова спонтанно одобрение, с което критици и писатели посрещнаха неговия поетичен дебют. Защото К. Христов действително започна писателската си кариера бляскаво. Нещо повече, той стана изразител на една обществена и психологическа необходимост, даде първия пример на откровена любовна поезия, създа де великолепни лирични миниатюри, блестящи малки песни за хубостта на природата и за непосредността на човешкото чувство. И литературната общественост му отдаде заслу женото

В историята на нашите литературни нрави писмата на д-р Кръстев до Кирил Христов са една светла страница, великолепен акт на доверие и преданост и същевременно свидетелство за етичните и естетически позиции на един от най-големите български критици. С редактора на сп. „Мисъл“ Кирил Христов се сближава още като ученик в 1 мъжка гимназия, където по същото време Кръстев преподава философия. В началото на 1895 г., не посредствено преди заминаването си за Италия, Кирил Христов му поверява част от литературните си трудове. През следващите месеци в „Мисъл" се появяват стихотворенията: „Октава". „До морский бряг“, „Под прозореца", "Зюйлема", Морските сонети (поменатите стихотворения Кирил Христов включва в първата си стихосбирка „Песни и въздишки"). Убеден в поетичното дарование на младия поет, редакторът на „Мисъл“ го привлича за сътрудник на списанието, лансира го в литературните среди, пише възторжени отзиви за „Песни и въздишки“ и „Тре пети". Нещо повече. Този външно сух и съсредоточен критик става покровител, приятел и учител на младия Кирил Христов, стреми се да даде някаква насока на неговия поетичен та лант, да омекоти болезнените му предразположения, да улесни и уясни личния му живот. „Единствената опора в това тежко време - споделя Кирил Христов - имах в силния характер на Кръстева, когато все повече обиквах и към когото все повече се привързвах. Неговото влияние върху мене и тогава, и по-късно беше незаменимо, благодатно... Аз чувствувах, че този човек може да отиде във вода и в огън за оногова, когото цени и обича... Редакцията на сп. „Мисъл", всъщност домът на д-р Кръстев, за мене още от първия ден стана едно благодатно тихо пристанище. Аз можех да посещавам по всяко време своя неотдавнашен учител, превърнал се в сърдечен приятел. Чувствувах го като най-близък роднина, кръвен и духовен. Можех да споделям с него най-големите си грижи. Нямаше душевно, тягостно състояние или външна ненадейна неприятност, която той да не посрещне с най-голямо участие и с разумен практически план за отрезвяване" (Из спомените на Кирил Христов „Затрупана София"). За щото смисъла на своята критична дейност д-р Кръстев не търси единствено в оценъчната ра бота.

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Въпреки че обединява очерци за отделни писатели, книгата на Иван Сестримски „Отражения" не е антологично произведение с присъщото за този вид творби разнообразие на мотивите, темите и подхода към литературните факти. Нейното единство се изразява в съдържанието, подбора на материала, в ед наквата житейска и творческа съдба на проучваните автори. Преди всичко това са писателиборци, личности, чийто житейски път се осмисля от принадлежността им към една идея, от предаността им към тази идея. От дадени на своята борба, те и принасят в жертва не само живота си, те и посвещават съзнанието си, превръщат я в своя съдба и тя дава смисъл и колорит на тяхната поезия. Без да бъдат фанатици на идеята и делото, те нямат нито сили, нито желание да се углъ бят в собствените си преживявания, защото дълбоко в себе си се изживяват преди всичко като борци и мъченици на свободата. Оттук и характерът на литературното им творче ство. Мнозина от тях творят в атмосфера на непрекъсната угроза, без да имат време и сили да обработят написаното, да избистрят и овладеят емоциите си.

„Когато след премеждия започнах да миналите десет години показаха, че темата се занимавам с литературна история и критика - пише авторът в своите уводни думи, - на сърцето ми легна една плодотворна българска традиция. Най-добрите български литературни историци и кри тици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на националната история, и смело са се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума. В същност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа, че бях щастлив да открия, че заниманията с българска Литература... задължително ни прибли жават към историята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор. " Органично свързана с личността на автора, идеята зрее в съзнанието му в продълже ние на десетилетие, развива се и укрепва, за да намери пълното си реализиране в проучването на един въпрос, в който като във фокус се събират и пречупват всички тенденции на нашия национален живот, естествените конфликти и проблеми на една нация, изправена пред необходимостта сама да преодолее духовната и политическата мощ на Изтока и Запада. Преди около десетина години Тончо Жечев беше критикът, който постави у нас въпроса за националната самобитност на литературата, той писа и говори за националната участ на българите и националната им психика. И то не само в чисто теоретичен план. Занимаваше го литературното творчество на писатели, за които проблемът беше се превърнал в поетична съдба - Димитър Талев, Иво Андрич. И именно при разглеждането на тяхното творчество той направи своите най-инте ресни и най-задълбочени констатации. Изсе е превърнала в негова собствена творческа съдба. „Отначало аз виждах кни гата си като книга за Петко Славейков и неговия син Пенчо Славейков - съоб щава авторът. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещната другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне на мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: къде са корените на нашето безверие, нашия атеизъм?... От къде произлиза подражателният дух?" Инте рес, който се прокрадва в цялото досе гашно творчество на критика, предопре деля предпочитанията му към един или друг автор и най-сетне намира израз в проучването на един въпрос колкото исторически, толкова и литературен, психологически, народоведски. Едва ли би било грешка, ако кажем, че идеята за тази книга преминава през цялото досегашно творчество на Тончо Жечев.