Христо Джамбазки

Георги Бакалов е не само виден литературен критик и книжовник-марксист, но и обаятелна личност, човек с голямо сърце, отзивчиво за болките, страданията и копнежите на обикновените хора от народа. Пример за това може да бъде дългогодишното му приятелство и другарство с Трифон Христовски - неуморим обществен деец, борец за тържеството на комунистическата правда, публицист и писател. Трифон Христовски е роден на 24. І. 1905 г. в с. Радотина, Ботевградско. Още на седеммесечна възраст го сполетява голямо нещастие. Заболява от детски паралич, който сковава краката и дясната му ръка - те остават неразвити, с тънки кости, обвити само в сухожилия и кожа. Христовски не може да ходи, а се придвижва седнал, с помощта на здравата си лява ръка. Завършва второ отделение, като майка му и дядо му го носят на ръце до училището и обратно. Научава се да чете, да пише и се пристрастява към книгата. Чете всичко, което му попадне: художествена литература, научно-популярни трудове по география, история, естествознание. Любознателността му е безгранична. Чрез самообразование самоукият селски момък се издига до висотата на уважаван обществен деец. Христовски не само чете непрестанно, упорито, но и почва да пише статии и разкази. Осемнадесетгодишен, още с неоформен мироглед, той създава повестта „Не гасне", но не е уверен дали тя има художествена стойност, затова търси утвърден писател, който да даде компетентно мнение за творбата му. Случайно му попада адресът на посредствения писач Ив. Ан. Бунарджиев. Наивен и доверчив, Христовски му изпраща за преглед и преценка ръкописа на „Не гасне". В писмо от 15. П. 1924 г. Бунарджиев му отговаря, че е прочел ръкописа. „Сюжета (фабу лата) на разказа е отличен, обаче нямате стил, естетика, художественост, маниерност, колорит Въобще изразите ви са слаби и непълни. Ако Вие бихте се съгласили аз да използувам сюжета и го разработя и с това създам едно модерно художествено творение и го издам с мое авторско име, то в такъв случай изпратете ми една декларация в смисъл, че ми разрешавате издаването мое авторско име. "1 Бунарджиев отправя до Христовски и други писма с подобно съ държание. Най-сетне момъкът изпраща декларация, с която му разрешава да преработи „Не c гасне" в повест „Изменницата" и да я издаде под свое име. „Изменницата" излиза от печат. Трифон Христовски я прочита и остава изумен: това с неговата повест ..Не гасне", в която Бунарджиев е променил някои изрази, като ги енаправил пригладени, сладникави, високопарни. Това, в което Христовски е почнал да се съмнява, се потвърждава: той е попаднал на ловък измамник, на литературен търгаш. Христовски решава да се обърне за помощ към Георги Бакалов. В дълго писмо той му разказва за жестоката си участ, за желанието си да усвои теорията на научния социализъм, за лите ратурните си опити и за случая с Бунарджиев. Изпраща му ръкописа на своята повест „Не гасне иедин екземпляр от „Изменницата".

През тридесетте години Христо Радевски беше един от най-ревностните преводачи и пропагандатори на съветската поезия. В партийния вестник „РЛФ“ („Работнически литературен фронт"), чийто редактор беше той, се появиха в негов превод стихотворения на редица съветски поети: „Манифест на барон Врангеля от 1918 година“ от Демян Бедни, „Скитите“ от Ал. Блок; „Вий знайте ли?“, „Владимир Илич Улянов“, „Дете“, „Партбилет № 224 332“ от Ал. Безименски; „Аз спомням си девойка“, „В огъня“ от В. Александровски; „Хармонист“ от В. Казин; „Другарки“, из поемата „Хармоника“, „Ледоход“, „Майчина песен“, „Тъмница“ от Ал. Жаров; „Събитията в Червеното море“ от В. Инбер; „Гренада“ от М. Светлов; „Писмо до Републиката от моя приятел“ от В. Луговской; „На вагонните гробища" от М. Юрин. Преводите се посре щаха с голям интерес, както всичко, което идеше от необятната страна на съветите. От 1930 до 1934 г. бях сътрудник на „РЛФ" и често ходех в редакцията на вестника. Ставах неволен слушател на разговори, които Радевски водеше с млади поети (тогава ги наричахме „литкори“), донесли свои стихотворения за поместване в „РЛФ“. Той им казваше: - Ние ще се учим да творим поезия не само от Ботев и Смирненски, от Вазов и Яворов, но и от съветските поети. Това са поети, закърмени с идеите и вдъхновявани от победите на Вели ката октомврийска социалистическа революция, от успехите на първата социалистическа страна в света, затова са революционни поети, поети-новатори. Най-добре е да ги четем в оригинал, на руски, но и някои от преводите им са сполучливи. Трябва да се учим от другите, без да изпадаме в подражателство, разбира се, а също да работим упорито върху своите стихотворения. Пушкин признава, че познавал и вдъхновението, и труда. Това го е казал един Пушкин! В сти хотворението всеки образ, всеки израз, всяка дума трябва да е точно на мястото си. Да не може нищо да се махне, нито да се прибави. А това се постига и с труд, с преработки, с изглаждане. Маяковски твърди, че за всяко късче ценен метал трябва да се преработват цели тонове руда. Това означава, че от хиляди слова и обрати на речта следва да подберем най-подходящите за нашия, конкретния случай. А то е най-трудното. За него са необходими и вдъхновение, и труд. След като бе създаден Съюзът на трудово-борческите писатели в България, Радевски написа статия в „РЛФ“, в която изказваше мисли за основните позиции, върху които се изграждаше новата борческа писателска организация. „Ако в естетическите и идейните си възгледи отделните членове на Съюза имат различия - това няма да попречи на общата им работа..." - писа той. „В главните си политически позиции обаче всички членове трябва да бъдат единодушни. " Според него основната задача на Съюза трябваше да бъде защитата на Съветския съюз. По този принципен въпрос Радевски говореше: И - Главният критерий днес е отношението към Съветския съюз. Онзи, който зачита, цени брани политическите, икономическите и културните достижения на Великата октомврийска 106 социалистическа революция, е прогресивен човек и заслужава да бъде член на Съюза на трудовоборческите писатели. Онзи, който отрича, мрази и хули Съветската страна, е реакционер, ретроград и мястото му не е при нас.