Добрин Добрев

Засиленият интерес към разглеждането на художествената литература от лингвистични позиции е продукт на модерната филологическа наука. Той до голяма степен е определен от сил ното влияние на структуралния подход към езика, приложен от Ф. де Сосюр, и от духа на позитивизма, проникнал дълбоко в изследователската практика на учените от края на XIX и пър вата половина на ХХ в. Претенциите на лингвопоетиката обаче да бъде единственият продукти вен път за анализ на литературни обекти от художествен тип налагат необходимостта от трезва преценка на евристичната и стойност. Още руските формалисти формулират тезата за наличието на своеобразен поетичен език", но те използуват това определение твърде недиференцирано. В предложените теоретични конструкции липсва ясна представа за характера на този език" и по същество това е по-скоро една терминологична транспозиция, отколкото сериозна научна теза. Най-общо техните идеи могат да бъдат определени като опит да се създаде теория за функционалния характер на поетическия език. По-нататъшна разработка на тази идея е осъществена в рамките на Пражкия лингвистичен кръжок. Определена роля в случая играе представата на К. Бюлер за трите функции на езиковия знак в процеса на комуникация: експресивна (Ausdruck) - способността на знака да изразява преживяванията на говорещия, импресивна (Appel) - способността на знака да въздействува на получателя на изказването и съобщителна (Darstellung) - способността на знака да ориенти ра към фактите от действителността (1). Тази лингвистична идея за знака се оказва решаваща за прехода от монофункционалната теория за поетическия език, създадена от руските формалисти, към така наречената „полифункционална теория". Според новата теория на езика са присъщи няколко функции, които неизменно се реализират комплексно при всяка негова актуализация. Това обаче не значи, че при определено предназначение на езиковата актуализация всички имат равноправна реализация. Например в една поетическа творба доминираща е поетическата функ ция на езика, но заедно с нея се реализират и всички останали негови функции. Когато обаче езикът се използува в разговорната реч, на преден план излиза неговата комуникативна функция, а другите функционални предназначения на езика са изявени в по-малка степен. Според Мукар жовски например поетическата функция се изразява в самонасочеността (samoučelnost) на ези ковия изказ. Тоест поетическият език се реализира с основната цел да привлече върху себе си вниманието на читателя, без да изпълнява конкретна функция на означаване (денотация), а ако се приеме, че все пак той изпълнява някаква денотативна функция, в случая денотатът е самият езиков изказ (2, 100-114).