Стефан Чирпанлиев

С единствената дъщеря на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова Громбах съм имал много срещи и разговори, на различни места, при различни обстоятелства. Повечето от тях са били в родното село на баща й - Медвен, Сливенско. Обикновено те са ставали в Ченковата къща, където тя отсяда, в къщата на баба ми Стефана Стойнова-Попова, при разходка до Синия вир. Срещали сме се и във вилата на ОНС в Сливенските бани, и в Почивния дом на писателите - Варна. Най-целенасочени разговори за нейния баща се състояха на 17 август 1967 г. и на 16 юли 1974 г. в с. Медвен, в присъствието на Райна Тончева, учителка-пенсионерка, дъ щеря на доскоро живата най-малка сестра на 3. Стоянов - Йова Стоянова-Попова. Захаринка Стоянова е родена на 4 април 1890 г. в Русе, т. е. след смъртта на баща си. За него тя знае от майка си - Анастасия Стоянова-Обретенова, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Учи в пансион в гр. Мюнхен. Омъжва се за инж. Вилхелм Громбах, загинал трагично в хитлеристките концлагери. Сега живее в гр. Аугсбург, ГФР. 1850. Неколкократно Захаринка Стоянова потвърди рождената година на 3. Стоянов - „Тази година, казва тя, е вписана и в гробницата-музей в гр. Русе." В писмо до мен от 5 ноември 1973 г. тя пише: „Доколкото зная от майка си, годи ната на рождението на моя баща е1850, но не зная кой месец." Много темпераментно 3. Стоянова опровергава твърдението, че дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, е била осиновена от баща й. (Вж. „Спомени на Арабаджията" от Вл. Игнатов, шести откъс, в. „Антени", бр. 8, от 22. ІІ. 1974 г.) „Вярно е, че баща ми е поддържал дъщерята на своя другар от поборничеството в учението й, но юридически акт на осиновяване не еимало." Райна е била утеха за 3. Стоянов и съпругата му след смъртта на дъщеря им Аглика, родена в 1886 г. и починала на две години. „Мнозина мислят, че Захари Стоянов е роден в сегашната къща-музей. В действи телност негово родно място е двукатна къща в същата махала Юрта, строена от прадядо ми Джендо Димитров Далакчиев" (сега тя е известна като къща на Христо Димитров Георгиев от ансамбловата група „Хайдутовите къщи" - б. а.). T. А къщата-музей е строена от баща му Стоян Джеджев Далакчиев през 1855 г., е. 3. Стоянов е заведен там петгодишен." 3. Стоянов е знаел превъзходно френски език. Когато във Франция са го запи тали откъде знае така добре езика, той се усмихнал: „От Медвенския университет." (В Записките на Васил Ат. Лолов - ДИА, инв. оп. І В, се дава подробно описание на учебната програма на медвенското училище, където според автора се е учил и 3. Стоя нов в годините 1856-1862. Тук са се изучавали гръцки и турски език.) 3. Стоянова разказва един интересен случай, който е запомнила от майка си: Агенти на руския царизъм са предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчно перо техните господари (Катковци и Гирсовци, както се изразява 3. Стоянов). Той отговорил с горда усмивка:

Има поети, които времето в шеметния си бяг несправедливо осъжда на забвение. А достатъчно е да се раздуха пепелта от жаравата и техните стихове заблестяват с висока идейна чистота и първична сила. Такова е творчеството на сравнително малко известния пролетарски поет и революционер Васил Карагьозов - бунтаря, мъченика, нежния лирик. Мястото му в пантеона на нашата национална поезия определя убедително и страстно Тодор Павлов в предговора на Карагьозовите избрани произведения: „Антивоенното творчество на Васил Карагьозов запълва една празнина в представите ни за нащата пролетарска поезия между Задача на нашата литературна критика е правилно да оцени този най-богат и идейно углъбен период от творчеството на поета. "1 С изследователска страст Иван Сарандев разгръща в книгата си „Живот се дава за живот" страници от все още неоцененото по достойнство творчество на пролетарския поет и революционер. Чувствува се ясно - Сарандев не може да пише спокойно за един необикновен живот, родил старинно обагре ните стихове, трогващите писма до съпру гата, записките от фронтовия дневник. Авторът черпи от неизвестни досега извори - непубликувания и неизследван архив на поета, съхраняван засега от сина му инж. Георги Карагьозов. С присъщата си прецизност Сарандев прави нов прочит на стихосбирките „Пролетарски песни" (1908) и „Отронени листа" (1912). Със зрял идеен поглед и изострена поетическа интуиция Карагьозов съзира надигането на пролетариата в стихотворението „Синът на Ваала“. Сарандев умело обобщава лирическия герой от класата на онеправданите в стихотворенията „Глад“, „Народният учител“, „Подземен бунт". .. Авторът прави внимателен паралел в поетичното развитие на Димитър Полянов и Васил Карагьозов и доказва оригиналността и отликата в техните образни стилови похвати. В стихотворението си „Кокичета" Полянов пише: Аз знам, ще дойдат майстори, артисти, поети вдъхновени и творци - но вашта горда слава е, че вий сте на новий свят най-първите певци! Карагьозов напълно споделя участта на „най-първите певци“. С присъщите морални добродетели на един истински пролетарски поет той пише на Иванка Манчева: „Научавам се, от друга страна, че в Бургас „Пролетарските песни" били обърнати наопаки от декламиране, също в Сливен и други градове. Аз си обяснявам това не с художествеността на тия песни, защото те са до голяма степен наивни, но с липсата на литература от подобен род."

Като събира материали за „Записки по българските въстания", Захари Стоянов стига до извода, че за българския народ са крайно необходими биографиите на ония революционери и водители, които със своята деятелност, високи морални качества и най-чист патриотизъм дадоха неоценим принос за нашето национално освобождение. В предисловието към първата си биографична книга - Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му" - 3. Стоянов пише: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането горещи сълзи над чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунищожающа се тълпа..." Биографът на Левски намеква с волтеровска ирония за нихилистичното, за липсата на чувство за историчност и национално самочувствие; първото - породено, а последващите - смачкани и убити през петстотингодишната робия. Въздигането на нашите герои, родени от новата ни история, ще спомогне за извисяване на националното чувство, за укрепване на самочувствието ни като нация. „Ще припомня това, което е забелязал за новородена България К. Иречек и към което неведнъж се е връщал Боян Пенев - пише Тончо Жечев, 1 ние винаги сме страдали от недостиг на историческо познание, склонни сме да мислим, че светът започва с нас и свършва с нас, че всичко може да се обяс ни от даден момент, а не и от неговата зависимост от предшествуващите го събития. Това изтънява често нашето чувство за приемственост, настройва нихилистично към постигнатото. "2 Вниманието на 3. Стоянов към жизнената и революционната съдба на А. Кънчев, В. Левски, Т. Каблешков, Г. Бенковски и др. е заострено още в неговата статия „Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си", поместена неслучайно във в. „Работник“, бр. 28 от 29 април 1881 г. Това е първата статия на журналиста-прощъпулник 3. Стоянов на тема „българско националнореволюционно движение". Тя е направила голямо впечатление особено сред либералните среди. Тази статия на „стария комита“, както се е подписал 3. Стоянов, е вдъхновила народния поет Ив. Вазов да напише, Епопея на забравените“.

„Записки по българските въстания" на Захари Стоянов са един духовен връх в на шата литература, чиято величина непрестанно ще измерваме. Нарекоха тази книгафеномен българска „Илиада", голямата българска книга, а нейния автор - български Тукидид, гладиаторска личност.... „Обществено-историческата необходимост трябваше да роди произведение като „Записките“...- пише Ефрем Каранфилов в книгата си „Най-българското време". - И тя създаде Захари Стоянов. „Записките“ са плод на обективната действителност и на субективната творческа сила на автора. " CH „Записките" останаха на своето място в пантеона на българската книжнина като една от най-българските книги, учебник по българщина за идните поколения. Влас Един проникновен ценител и тънък естет дава много точна характеристика на художника Захари Стоянов, от чието „огнено перо" се раждат горещите страници на „Записките". NO DIESTORM TR Само тънката впечатлителна натура на поета е в състояние наистина да възпроизведе с такива живи краски, които ви дават ощущението на пълната действителност, картините на миналото, едно минало пъстро, съставено размесом от високо траги чески и забавно комически епизоди. Голяма гъвкавост на перото се изисква да се опи шат с еднаква вещина едните и другите. И тая вещина Захари Стоянов я притежаваше във висока степен" - пише Иван Шишманов 2. „Знаменита е тая епоха от българския живот - възкликва Захари Стоянов - бла зе на оногова съвременник, който може да я възпроизведе във всичкото и величие. " Едва ли е ирония на съдбата, че тази участ и прослава се паднаха нему. Подбудите да се захване с това титанично дело са ясно изразени в „Обявление" за „Записки по българските въстания" с дата 15. ІХ. 1882 г., Русе, отпечатано като листовка в двеста екземпляра и публикувано в бр. 16 и 17 от 25. ІХ. 1882 г. на в. „Светли на“ и в бр. 40 от 30.IX.1882 г. на в.,, Съветник“.Идеята за „Записките" не е щастливо хрумване, а дълбоко осъзната творческа задача, която се превръща в негово „жизнено дело" (Lebenswerke). „Всеки народ има своето минало, което старателно се изучава от потомството. Ако човек се завземе да пише история на българския народ от неговото попадение под турско иго до Освобождението му, то кое събитие трябва да държи първо място в ней ните страници? Ние мислиме, че това събитие без съмнение трябва да бъдат въстания та, чрез които той се опита да свали от гърба си веригите на робството в 1836, 1841, 1851, 1861, 1867, 1868, 1875 и 1876 година.