Срещи и разговори с Атанас Далчев

В първите дни на новата 1966 година Далчев ме намери в издателството да ми под несе авторски екземпляр от книгата си „Стихотворения" (1965), излязла под моя редакция след много уговорки и драматични търкания с него. Навярно поради празничното настроение - колегите си бяха отишли, при мене нямаше хора - и той остана на разговор. Беше спо коен, какъвто скоро не бях го виждал, с характерната си скептична усмивка на лицето. Целта постигната, защитните реакции, които рикошираха понякога и срещу мене, бяха изчезнали. Това личеше донякъде и от дарствения надпис, с който ме беше удостоил: „На Борис Делчев с уважение и благодарност. Едно обаче беше останало непроменено и то не закъсня да проличи - че в него, както винаги, напираха и търсеха израз несподелени мисли. не Естествено разговорът веднага се насочи към книгата. Макар и сдържано, Делчев скри, че е доволен от художествения и и технически вид. Гласял да я изпрати и на някои от старите си познати, за да видели, че на света има възкресение (от „Ангелът на Шартър", излязла през 1943 година, той не беше издавал книга). И между другите произнесе името и на Симеон Радев, с когото ги бях срещал неведнъж да беседват по площад „Сла вейков". Многократно преди този разговор по разни поводи Далчев се беше изказвал за Радев и неговите схващания по един или друг въпрос. Без да сме се спирали специално, мисля, че той го ценеше като историк и смяташе „Строителите" за една от големите български книги. Освен това поне в едно отношение беше безусловно съгласен с него - с високата му оценка за поезията на Кирил Христов. С една реч, в разговорите им покрай разногласията е имало немалко допирни точки, а и известно единомислие. Като всеки полемично устроен човек обаче, Далчев много често се отдаваше на своя рефлекс към обратното, стигащ поня кога до очевидни пристрастия. И това дотам, че заедно с интересните хрумвания, понякога равни на откритие, които можеха да бъдат начало на плодотворен размисъл, той стигаше до незащитими твърдения и парадокси, на които сам се любуваше. Помня, че по едно време, когато във връзка с въпросите на реализма често се цитираха имената на големите френски романисти от миналото, той заяви пред мене: „Най-голям френски писател от XIX век не е нито Стендал, нито Балзак или който и да било друг, а Мишле." И по друг повод: „Създател на българския епос е не Вазов, нито Пенчо Славейков, а Захари Стоянов. Въз разявах, че при големите писатели сравнението е рисковано, тъй като няма точна мярка за величина и големите може да се окажат повече от един; че заслугите на Захари Стоянов за нашия епос не намаляват приноса на Вазов и Пенчо Славейков. По-късно, в един момент за на уталожване, Далчев можеше да нюансира своята мисъл и да се освободи от афористич ните си пристрастия, но не и когато беше увлечен от полемичния поток: в такъв случай неудържимо го влечеше негативното разграничаване. Така и в случая. Като стана дума критическата дейност на Радев, впрочем отдалечена от нас близо с полустолетие и затова вън от актуалността, той я отрече с една изненадваща категоричност. Не можах да разбера защо и в първия момент бях много учуден. Но учудването ми се разсея още начаса, щом на второ място след това заговори за Владимир Василев. Очевидно в съзнанието си той виждаше един до друг и според мене съвсем неоснователно отнасяше Радев към критиците от импресионистическата насока наред с бившия редактор на списание „Златорог".